Татяна Бек
По асфалтови широки улици…

По асфалтови широки улици

ходят-бродят вехтошари старчета,

на които нужно е ненужното,

вехтото, протритото, съдраното…

 

Ходят хора — всеки си е с грижата.

А пък те все ровят с прах покритото

и завинаги на прах разбитото.

Ето всъщност тяхната загриженост!

 

Аз все търся още неоткритото,

а пък те — износеното, старото.

И не зная как да се отнасям с тях:

със почуда, страх или презрение?

Ходят хора с разни притежания,

а пък тяхното богатство ето го —

късчета, отломки и парцалчета.

Всичкото, което притежават те!

 

И ги срещам аз на всяка улица —

с рамене увиснали, прегърбени

и с ръце без сили — костеливи и

с гласове унили — преунили…

И изтръпвам винаги — кои са те:

пристрастените към най-мизерното,

любещи от всички нелюбимото,

помнещи, което съм забравила?