Арсений Тарковски
Живот, живот

I

В предчувствия не вярвам. От вестта

за край не тръпна. И от клеветата

не бягам аз. Смърт няма на света.

И всичко е безсмъртно на земята.

Ти никога не бой се от смъртта:

реалност — светлина е същността.

Ни смърт, ни тъмнина ще те погълне.

Виж, всички чакаме на морски бряг

и ето — аз изтеглям мрежи пълни,

премине ли безсмъртието пак.

II

Живейте в дом — и цял ще е домът.

Ще викна кой да е от вековете

и дом ще построя. И всеки път

отново с мен жените и мъжете

на масата с децата ще седят.

А масата за всички ни ще стигне —

живее бъдещето в този час:

и ако аз ръката си повдигна

петте лъчи ще се вселят у вас.

Аз всеки минал ден като подпора

крепях на слабите си рамена —

тъй времето измервах без умора

и го пресякох като планина.

III

Аз своя век по ръста си избрах.

На юг препускахме. Степта димеше.

Под нас лудуваше щурецът плах —

като пророк над пустошта тръбеше

и гибел предвещаваше за мен.

Съдбата ми на стремената бдеше.

Аз и сега към бъдещия ден

като момче на кон съм устремен.

 

И стига ми безсмъртието мое —

от век във век прелива се кръвта.

За роден дом, за топъл кът в нощта

с живота си платил бих тъй спокоен,

ако с иглата му аз не летя

като конец безкрайно по света.