Арсений Тарковски
По късна есен и почти към края…

По късна есен и почти към края

на най-горчивия живот,

изпълнен със печал, навлезнах аз

в безлистна и безименна гора,

измита с млечнобялото стъкло

на гъстата мъгла. По сиви клонки

се стичаха сълзи кристално-чисти,

с каквито плачат само дървесата

пред всеобезцветяващата зима.

И стана чудо изведнъж: по залез

просветна в облаците синева

и блесна ярък лъч, като през юни —

на птича песен леката стрела

от бъдещето в миналите дни.

И плачеха дърветата безшумно,

предчувстващи отново щедростта

на бурите, кълбящи се в лазура,

и екна пак на птици песента,

и сякаш пръсти по клавиатура

достигаха небесна висота.