Арсений Тарковски
На брега

Върху камъш, наскоро окосен,

бе седнал да почине край реката,

бе тихо и спокойно в този ден,

и още по-спокойно на душата.

Ботушите свали и щом крака

отпусна бавно в топлата река,

водата заговори с него — само

езикът й му беше непознат.

А мислеше, че тя е глухоняма —

на безсловесно-сънни риби свят,

които над водата притаена

ловят мушици в слънчевите дни —

поискаш ли, измий се

                                и пийни,

че само затова е сътворена.

 

Тъй чуден беше водният език,

безкраен разказ, който те увлича —

на звездното проблясване за миг

и на предчувствие за зло прилича.

Прозираха от детството неща,

от липсата на усета за време,

от туй, което идва през нощта,

преди съня докрай да те поеме,

от страшното, което ти смутен

усещаш при растежа неизбежен.

 

Такава бе водата в този ден,

езикът й — безсмислен и безбрежен.