Арсений Тарковски
Аз в детството се разболях…

                        Аз в детството се разболях

от глад и страх. Напуканите устни

прехапя и — оближа; тъй запомних

прохладния и соленеещ, вкус.

И все вървя, и все вървя, вървя,

на стълбището сядам да се сгрея,

вървя замаян към реката, сякаш

под свирката на заклинател, сядам,

на стълбата се грея; все тресе ме.

А майка ми стои, с ръка ме вика,

наблизо е, но как да приближа:

щом тръгна — седем крачки ни делят,

с ръка ме вика; тръгна пак — стои

на седем крачки и ме вика.

                                        Стана ми

горещо, разкопчах яката, легнах —

тръби засвириха и светлина

по клепките удари, полетя

с конете майка ми, с ръка ми махна —

и отлетя…

                Сънувам аз през ден

пак болницата бяла под липата

и белия чаршаф, все тъй студен,

и белия ни лекар, взрян във мен,

и бяла, до нозете ми сестрата

криле повдига. И останаха.

А майка ми дойде, с ръка ми махна —

и отлетя…