Арсений Тарковски
Слънчево затъмнение, 1914

Бе лятото страшно — повлече

вериги железни скръбта…

И прашна, димеше далече,

почти до морето, степта.

 

По залез в задушна тревога —

със свита душа ма жена —

греховно охулваше бога

печалната далечина.

 

У нас сутринта през стобора

прехвърли се бос дезертьор,

потиснат от страшна умора

и с гладен, страдалчески взор.

 

И сякаш от църква икона,

той гледаше с праведна скръб

по дъното на небосклона

елмазния стапящ се сърп.

 

И сякаш от друга вселена

бе погледът. В мен се вдълба

печатът на скръб отчуждена,

на сляпа войнишка съдба.

 

И мракът настъпи. Бездомен,

той скри се зад близкия склон.

Преди да си тръгне, за спомен

остави ми боен патрон.

 

По първия знак в светлината

да зърнеш слепящия взрив…

. . . . . . . . . . . . . . . . . .

Как дълго живях на земята!

Столетия вече съм жив!