Арсений Тарковски
След войната

1

Тъй както върху горската трева

разперва на листата си дланта

дървото и опряло се на храста,

широко клоните си разпростира,

така и аз пораснах постепенно.

Със сила мускулите се наляха

и едър стана гръдният ми кош.

И спирт бодлив от синия бокал

напълни целите ми дробове.

И взе сърцето кръв от жилите,

и върна им я, и отново взе,

и сякаш бе това преображение

на просто щастие и проста мъка

в прелюдия и фуга.

2

Бих се раздал на всичко живо аз —

и на растенията, и на хората,

умиращи тук някъде наблизо

или пък някъде накрай света

в страдания ужасни, както Марсий,

когото са одрали жив. Ако

живота си им дам, по-бедни няма

да станат ни кръвта, нито живота,

ни аз самият. Станах като Марсий.

3

Понякога, сред летен зной лежиш,

в небето гледаш — въздухът горещ

над тебе се люлее като люлка —

и изведнъж откриваш нещо странно:

пролука има в люлката — през нея

повява студ отвъден, сякаш

игличка ледена пробожда…

4

Като дърво над сипей гол, което

разпръсквайки над себе си пръстта,

се сгромолясва с корени нагоре

и клоните му бързеят разнищва,

така по бързей друг и моят двойник

от бъдещето в миналото слиза.

След себе си от висотата гледам

и за сърцето се улавям.

                                Кой ми даде

трептящи клони върху мощен ствол,

а корени безпомощни и слаби?

По-гибелен животът от смъртта е

с необуздания си произвол.

 

Отиваш ли си, Лазаре? Върви!

Полунебе гори зад мен далече.

И няма връзка помежду ни вече.

Спи, жизнелюбецо! Ръце на гръд

скръсти и спи!

5

Ела, вземи, от нищо нямам нужда,

обичам ли — ще дам; и мразя ли —

                                                ще дам.

Аз искам да те заменя, но ако

ти кажа, че във тебе ще премина,

не вярвай — лъжа те, дете…

 

        О, пръстите като филизи тънки

        и влажните, отворени очи,

        и мидите на малките уши —

        чинийки, пълни със любовна песен,

        крила, огънати от силен вятър…

 

Не вярвай — лъжа те, дете,

ще се промъквам, сякаш съм осъден —

през отчуждението как да мина —

не мога с твоите криле да литна

и с малкото ти пръстче да докосна

очите ти и да погледна с тях.

Стократно ти по-силно си от мен —

ти песен си за себе си,

а аз — наместник на дървото и небето —

за песента от твоя съд осъден.