Арсений Тарковски
Лазарет

Обля ме светлина. Лежах

с главата надолу, сякаш на кантар — месо,

душата ми на нишка се държеше

и себе си аз гледах отстрани:

без грамчета бях уравновесен

с пазарски стар топуз.

                                Това се случи

сред заснежения огромен щит,

щърбат по западния край,

във кръг от незамръзващи блата,

от борове с нозе изпотрошени

и малки гари

с черепи разбити,

със двойни, почернели

снежни шапки.

                Спря времето през този ден.

Часовникът замря. На влакове

душите без фенери

по насипите вече не летяха

със сивите си плавници от пара.

И нито сврачи сватби, нито бури,

ни порив пролетен сред този кръг,

където гол лежах във свойта кръв,

далече от притеглящата сила на бъдното.

 

Но ослепителният снежен щит

разтърси се и тръгна по кръга,

над мен разгърна се и с рев премина

пикираща седморка самолети,

и марлята, като кора дървесна,

по тялото втвърди се; чужда кръв

се вливаше от колба в мойте жили,

като изхвърлена на пясък риба

аз гълтах твърдия, студен и слюден,

благословен, насъщен, земен въздух.

 

Изринаха се устните ми. Още

вода ми даваха с лъжичка. Още

не можех свойто име да си спомня,

но на езика ми отново оживя

речта на цар Давид.

                                А после

снегът се разтопи и пролетта,

застанала на пръсти,

с шал зелен дърветата наоколо обви.