Арсений Тарковски
От тревата се учех с тетрадка пред мен…

От тревата се учех с тетрадка пред мен,

като флейта звучеше тя в дългия ден.

И когато запяваше химни щурчето,

аз хармония търсех в звука и цвета.

Сред зелените струни — летяща комета —

всяка капка роса бе сълза в утринта.

И разбрах — всяка клетка в очите огромни,

всяка ярка дъга на крило в полет тих

приютява духа на пророци бездомни.

И по чудо библейската тайна разкрих.

 

Как обичах труда си мъчително-сладък —

тези думи, споени в душата ми млада

с мисли ясни и смътна, загадъчна страст…

Пишех правда и в думата виждах я аз.

Бе езикът ми точен — спектрален анализ.

И нареждах тъй думите — наниз след наниз,

Събеседнико мой, ти си прав във това:

и в шума аз дочувах, и в сумрака виждах,

но не съм унизил ни другар, ни трева,

с равнодушие родния край не обиждах.

На земята работех. И ден подир ден

в дар приемах насъщния хляб и водата

и бездънни сияеха все небесата,

и валяха звезди върху мен.