Владислав Ходасевич
Пред огледалото

Аз, аз, аз… Що за дума себична!

Та нима онзи там — аз съм бил?

Мигар мама такъв е обичала –

жълто-сив, побелял, саркастичен,

змийска мъдрост в очите стаил?

 

Мигар аз бях момчето, и лете

аз ли къдри по балове вях,

аз, извикващ у всичките клети

недоносчета, сиреч, поети,

отвращение, злоба и страх?

 

Мигар онзи, в среднощни дилеми

вниквал с устремна, дива тъга

аз съм — същият, свикнал без време

да отбягва трагичните теми

със мълчание или шега?

 

Впрочем, твърде позната картина:

на живота в зенита крилат

отклони те нищожна причина,

а залуташ се като в пустиня

и прережеш си пътя назад.

 

Погнат не от пантера вбесена

озовах се в бедняшко легло.

Нямам своя Вергилий край Сена,

имам теб, самота — отразена

в безпощадното гладко стъкло.