Владислав Ходасевич
Край мен разстила се велика пустош…

Край мен разстила се велика пустош

и в нея съм великият отшелник.

Разсъмне ли — пердетата си пускам,

та по стените слънчевите бесове

театъра си да не разиграват.

А нощ ли падне — с лампата мъждива

разпъждам мрака, и в кръга й бледен

превивам гръб и скърцам със перото,

а пък звездите нека и без мен

възлизат.

                        Щом метеж се развилнее,

преяжда гладният така, че му се гади,

а ситият, в мазето скрит, от страх повръща

вино и жлъчка… С тежкото резе

залоствам — вятърът на революциите

книжата свидни да не разпилее.

И ако се отбие някой път при мен жена

да шумоли с поли и да сияе с поглед –

какво пък? Мога и да се порадвам

на съблазнителния нежен микрокосмос…

 

1924–1925