Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Сканиране и корекция
Xesiona (2010)
Форматиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2010)

Издание:

Кристофър Прист. Машината на пространството

Научнофантастичен роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №45

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Юлия Бучкова-Малеева

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 10.II.1983 г. Подписана за печат на 1.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юни 1983 г. Формат 70×100/32 Изд. №1657. Цена 2,50 лв.

Печ. коли 29,50. Изд. коли 19,10. УИК 18,84

Страници: 472. ЕКП 95366 21531 5637–38–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Christopher Priest. The Space Machine

Futura Publications Limited, 1977

© Christopher Priest, 1976


Всеки взрив рано или късно отшумява, колкото и могъщ да е той, колкото и голям да е периметърът на разрушенията. „Новата вълна“ в английската фантастика дойде не просто като вълна, а като цунами — заля, разруши и си отиде. Това се случи в средата на 60-те години, когато на честолюбивите англичани им дотегна да ги смятат за „провинция на САЩ“ във фантастиката, шумно провъзгласиха своя нова програма, вдигнаха срещу противниците си тежките дула на огромна критическа артилерия, обявиха себе си за революционери, за подвариант на „сърдитите млади“. Но шумотевицата продължи само десетина години, после поутихна, страстите се уталожиха и всичко като че ли тръгна постарому. Разбира се, останаха няколко дузини великолепни книги, което съвсем не е малко.

Във всяко подобно разместване на пластовете винаги има раздвижващи и раздвижвани. Едните са апостолите на делото, другите са неговите мълчаливи мисионери. В епицентъра на „новата вълна“ бяха писателите Брайън Олдис, Джон Бранър и Джеймс Балард, а малко встрани, но винаги с тях — Майкъл Мууркок, Самюъл Дилейни, Чарлз Плет, Дъглас Масон, Литър Тейт и т.н. Повечето от тях бяха дебютанти и на студентска възраст. И ако продължим още малко списъка, в него неминуемо ще попадне още едно име — Кристофър Прист.

Когато „новата вълна“ застрашително надига своята мощ, Прист току-що е завършил своето образование (роден е в 1943 година) и работи като счетоводител в една фирма. Дебютът му е в 1966 година с разказа „Бяг“, публикуван в списание „Импълси“ („Импулси“). Осем години по-късно Прист събира ранните си произведения в сборника „Свят в реално време“.

Първите разкази на Кристофър Прист са изцяло в каноните на „новата вълна“, макар че Джудит Мерил все още не е написала своята знаменита програма (това става в 1968 година). Но истинската слава идва в дома на Прист едва в 1970 година, когато е публикуван романът му „Индоктринер“ — една почти съвършена в стилово отношение, но доста скучничка книга.

Вторият му роман „Фуга за тъмнеещия остров“ (1972) е изцяло в зоната на социалната фантастика. В Англия пристигат огромни групи африкански бежанци, родината на които е унищожена от ядрена война. В своя нов дом те обаче срещат само расизъм и шовинизъм. Страната се управлява от крайнодясно правителство, раздирана е от политически противоречия и дълбоки социални проблеми. Прист вече е изцяло извън гравитацията на „новата вълна“ — повествованието е в традиционен маниер, макар и с малко приповдигнат градус. За „Фуга за тъмнеещия остров“ авторът получи наградата „Джон Кембъл“ за най-добър роман на 1973 година.

Най-известният и безспорно най-добрият роман на Прист е „Свят наопаки“ (1973) — едно доста сложно, богато и многопланово произведение. Разказва се за някакъв твърде странен град, който функционира като автомат и пътешества някак безцелно от никъде и за никъде. Пред читателя се разтваря цяла галерия от великолепни образи — хора със странни професии и странни съдби, неуморими, но нещастни изследователи, които искат да открият смисъла и механизма на своето скиталчество. Над всички тях виси някаква тайнствена обреченост: да бъдат вечни номади в пространството и времето, чергари по чужда и неведома воля. Градът пътешества по някакъв чудноват хиперболоид и с всеки изминат ден светът наоколо става все по-чужд и враждебен.

На края тези печални странници разбират, че цялото тяхно микроскопично мироздание е всичко на всичко един лабораторен експеримент. Градът е построен с научна цел (да се изучи действието на неизвестно дотогава поле), но след това Земята е загинала от катастрофа, всичко е унищожено и мъртво, по чудо е останала само тази експериментална платформа, която не може нито да бъде спряна, нито да бъде управлявана. От цялата предишна история и култура на земляните са останали само няколко предания, деформирани от времето и превърнали се в странни фантастични приказки. А хиперболоидът, по който пътешестват, е само една изкривена от полето визия.

На края хората успяват да изключат Генератора и тогава започва тяхната покъртително жестока драма: светът изведнъж се оказва съвсем друг. Оптическите илюзии рухват, внезапно цялата тяхна малка Вселена се обръща наопаки и на мястото на необяснимата измама идва страшната реалност. И кое да предпочетеш — прецизно изчислената илюзия или съкрушаващата истина?

„Свят наопаки“ е едно от най-хубавите произведения в цялата английска фантастика. И силата на този роман е не в оригиналността на неговите научни идеи, не в почти съвършено конструираната верига от събития, а във великолепното майсторство на Кристофър Прист като писател анализатор, в таланта му да навлиза дълбоко в психическия свят на своите герои. Точно затова романът бе удостоен с Британската национална награда за фантастика за 1975 година.

Проследявайки хронологично творчеството на Прист, стигаме до „Машината на пространството“ (1976). Този роман е посветен на Хърбърт Уелс, написан е изцяло в маниера на Уелс и по мотиви на „Машината на времето“ и „Война на световете“, пък и самият Уелс е един от героите. За съжаление българският читател не познава „Машината на времето“ (парадокс!) и това малко ще затрудни цялостното разбиране на романа на Прист. Но все едно „Машината на пространството“ сам по себе си е един цялостен и завършен роман.

Не бих искал да преразказвам и да анализирам романа — нека читателят го открие сам. Но не мога да се въздържа да не цитирам мнението на Дмитрий Биленкин — може би най-точната характеристика на този роман: „В края на деветнадесетото столетие Уелс проницателно диагностира зародиша на раковия тумор на бъдещето. Новият исторически опит можа да разшири и да задълбочи художествената диагноза на явлението — тази задача е поставил пред себе си Прист. Ето защо той е взел в ръка скалпела за анализ на Уелс — за да покаже развитието на антихуманния интелект на марсианците, условията, които са го създали и довели до крайната точка на падението.“

В 1977 година Прист публикува още един доста нашумял роман — „Сънят на Уесекс“. Действието му се развива в 1983 година (!). Една научна група впряга 39 човешки интелекта да функционират едновременно в компютър. Тяхното въображение е програмирано за XXII век, където те „живеят“ без спомена за днешния реален свят. Те не просто живеят, те творят. Така цялата книга се превръща в привлекателна метафора на творческия процес. От философски позиции тезата на Прист е субективно идеалистическа — твърде силен е солипсистичният уклон: мозъкът не се интересува от реалния свят, мозъкът твори вътре в себе си, от собствените си потенции и единствено за себе си. Но като художествено произведение романът „Сънят на Уесекс“ е доста интересен.

Тази линия продължи и в следващия му сборник с две повести „Архипелагът на сънищата“ (1978).

Понякога в желанието си да бъде остро социален автор Кристофър Прист деформира образа на капиталистическото общество до неузнаваемост. Ето един пример — разказът „Главата и ръката“ (1972). За да бъде по-зрелищно телевизионното шоу и за да бъде удовлетворена агресивната природа на скучаещия телеман, на водещия програмата пред камерата му отрязват крайниците, а върхът на самия вакханален спектакъл е отрязването на главата му. За благопристойната английска литература една такава история звучи твърде по американски.

Ето това е Кристофър Прист — неравен, многолик, понякога драстичен, но доста популярен и интересен. Той започна своя творчески път на гребена на „новата вълна“, мина през златната нива на класическия „сайънс фикшън“, плати дори данък на модата ретро, после направи рязък скок към гвардията авангардисти — към онова, което теоретиците наричат „инърспейс“ (вътрешен космос). Живее в Лондон, преподава теория на фантастиката, член е на съвета на Фондацията за научна фантастика и съредактор на списание „Фаундейшън“. В разцвета на силите си и творчески активен. С какво ли още ще ни изненада?

Край