Франсоа Вийон
Баладичен спор между душата и тялото ^[0]

— Кого ли чувам? — Мен. — Коя си ти?

— Душата ти. На косъм от смъртта

съм вече аз, че страшно ме гнети

да гледам как се гърчиш в самота

като пребито куче. — Участта

ми те вълнува? — Твойта страст е дива.

— Какво ти пука? — Тя и мен убива.

— Разкарай се, пък ще му мисля аз.

— Кога? — Когато за това ме бива.

— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

 

— Какви ги мислиш? Времето лети…

— На дърта кранта стигнах възрастта.

— Но нищо не научи. — Знам. — Почти

е лудост твойто. — Само лудостта

изцяло ни потапя в сладостта.

Като муха на мед съм аз. И ми отива.

— Защо говориш тъй? — Нима не бива?

Когато зная нещо, слагам бас.

— И губиш. — Но оказвам съпротива.

— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

 

— Почернена от твоите черти,

скърбя. Невежество и тъпота

все някой може и да ги прости,

а ти нарочно плюеш на честта;

сред грозното едната красота

не щеш да видиш — наглост те опива…

Коя е твоята алтернатива?

— Ще стане ясно, като пукна аз.

— Смили се, Боже! — Ей, че си бъбрива!

— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

 

— Живота си защо опропасти?

— Защото тъй на мен ми предвеща

Сатурн — с покварата да съм на „ти“.

— Безумие! Спомни си мъдростта

на Соломон! Какво гласеше тя?

„На мъдрия, че ум при ум отива,

звездата му е винаги щастлива.“

— Но аз пък вярвам в лошия си час,

което ми е всъщност лайтмотива.

— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

 

— В живота вярваш ли? — С усмивка крива.

— И измъчвай се, но имай цел красива!

— Йеромонасите за туй ги бива.

— От ум и разум бягаш. — Тук съм аз.

— Науката е като златна нива.^[1]

— Така ли? — Ако все на зле отива,

ще млъкна. — Мога и без твоя глас.