Франсоа Вийон
Пословична балада

Тъй както знаем две и две

и чупим стомната позната,

а пък желязо се кове,

когато му заври водата,

така от много ум в главата

(наричан сиво вещество!)

обръща камъче колата,

дори да чукнем на дърво.

 

Тъй както сеем ветрове

и сливи имаме в устата

или с натрити носове

във кърпа връзваме нещата,

така (развяла си полата

напук на нашто мъжество!)

ни води за носа Съдбата,

дори да чукнем на дърво.

 

Тъй както храним страхове,

че песента ни е изпята,

а хубавите плодове

ги е изяла все свинята,

изстиват ни така местата

(малцината са болшинство!)

и ние си пасем тревата,

дори да чукнем на дърво.

 

Тъй както с ризи — ужким две

оставаме и без едната

и брали много ядове,

все гоним дивото в гората,

излиза ни така душата

солено (има за какво!)

и брат съвсем не храни брата,

дори да чукнем на дърво.

 

Тъй, Ваша милост, с пръст в устата

оставаме по същество —

не ще да ни уври главата,

дори да чукнем на дърво.