Варлам Шаламов
Първият зъб

Арестантският етап беше точно за какъвто бях мечтал още от момче. Почернели лица и сини устни, опалени от уралското априлско слънце. Гигантските на ръст конвойни скачат в движение на шейната и тя полита; този, който води групата, е едноок, с прорезна рана през цялото лице; на началника на конвоя — с ярките сини очи — още преди обяд на първия ден вече знаехме името — Шчербаков. Арестантите — а ние бяхме около двеста души, вече знаехме как се казва началникът. Почти по вълшебен начин, недостъпен, неразбираем за мен. Арестантите произнасяха фамилията му толкова привично, сякаш пътешествието ни с него бе продължило вечно. Сякаш бе влязъл в живота ни веднъж завинаги. Пък така си и беше — за мнозина от нас. Гъвкавата огромна фигура на Шчербаков се мяркаше ту тук, ту там, той избързваше напред, посрещаше и изпращаше с поглед последната каруца на етапа, след което тръгваше отново да догонва, да изпреварва. Да, имахме каруци, класически каруци, с които местните жители караха „багажа“ ни — етапът се движеше в арестантския си петнадесетдневен път под строй, без багаж, като при спиране и по време на проверките напомняше разбърканите редици на новобранци на някоя гара. Но всички гари бяха останали за дълго встрани от житейските ни пътища. Беше утро, свежо априлско утро, цареше полуздрач, просветляващият полумрак на манастирския двор, където се строяваше с прозявки и кашляне нашият етап, за да тръгне на далечен път.

Бяхме прекарали нощта в мазето на соликамската милиция, в един бивш манастир, след като грижовният и немногословен московски конвой бе сменен от тълпа кряскащи, почернели от слънцето юначаги начело със синеокия Шчербаков. Предната вечер нахлухме в студеното, мразовито мазе — около църквата имаше лед, сняг. През деня той успяваше леко да се разтопи, а вечер замръзваше — синьо-сивите преспи покриваха целия двор и за да се стигне до истинския сняг, до белотата му — трябваше да се строши здравата, режеща ръцете ледена кора, да се разрови и едва тогава да се извади от дупката едрозърнестият, пръхкав сняг, който толкова радостно се топеше в пресъхналите уста и парейки с безвкусието си, едва ги разхлаждаше.

Бях сред първите, които влязоха в мазето, можех да си избера някое по-топло място. Огромните ледени сводове ме плашеха и аз, неопитният младеж, търсех с поглед нещо като печка, поне каквито са имали Фигнер или Морозов. И не намирах нищо. Но моят случаен другар, другар само за времето, докато влизах в затворническото черковно мазе — ниският на ръст рецидивист Гусев, ме бутна към стената, към единствения прозорец с решетки, с двойни стъкла. Прозорецът беше полукръгъл, висок около метър, започваше от самия под на мазето и приличаше на бойница. Исках да си намеря друго, по-топло място, но тълпата от хора нахлуваше ли, нахлуваше през тясната врата и нямаше как да се върна. Все така спокойно, без да ми каже нито дума, Гусев ритна с върха на ботуша си прозореца и счупи първо едното, а после и другото стъкло. През отвора нахлу студен въздух, който ме обгаряше като вряла вода. Обгърнат от тази струя аз, който и без това се бях намръзнал по време на дългото чакане и безкрайното преброяване на двора, взех да треперя. Отначало не разбрах колко мъдър беше Гусев — само ние от всичките двеста арестанти дишахме тази нощ чист въздух. Хората така бяха наблъскани, натъпкани в мазето, че беше невъзможно нито да се седне, нито да се легне, можеше само да се стои.

Мазето беше пълно до половината с бяла пара от дишането, въздухът беше мръсен, спарен. Хората започнаха да припадат. Задъхващите се правеха опити да стигнат до вратата, в която имаше един процеп и дупка вместо шпионка, мъчеха се да дишат през нея. Но часовият от конвоя, който стоеше отвън, от време на време мушкаше с щика на пушката си през шпионката и опитите да се диша през нея бяха прекратени. Естествено, при загубилите съзнание не идваше нито фелдшер, нито лекар. Само аз и мъдрият ми спътник издържахме край счупения от него прозорец. Строявахме се дълго… Излязохме последни, мъглата се беше разсеяла и се виждаше таванът, сводестия таван, затворническото и църковно небе беше съвсем ниско — с ръка да го докоснеш. И върху свода на мазето на соликамската милиция открих надпис, направен с обикновен въглен, с огромни букви през целия таван: „Другари! В този гроб умирахме три денонощия и все пак не умряхме. Дръжте се, другари!“

Съпроводен от виковете на охраната, етапът ни изпълзя от Соликамск и тръгна към долината. Небето беше много синьо — като очите на началника на конвоя. Слънцето изгаряше, а вятърът разхлаждаше лицата ни — те станаха кафяви още преди първата ни нощувка. Нощувката на етапа, винаги предварително подготвена, протичаше по определен начин. За тази цел винаги се наемаха от селяните две къщи — едната по-чиста, другата каква да е — нещо като барака, а понякога и буквално такава. Разбира се, хубаво беше да попадна в „чистата“. Но това не зависеше от мен: всяка вечер по здрач всички минавахме край началника на конвоя, който с махване на ръката си посочваше къде трябва да прекара поредната нощ поредният арестант. Тогава Шчербаков ми се стори най-мъдър сред мъдрите, понеже не ровеше в никакви документи или списъци в търсене на членовете на присъдите, а веднага щом етапът престанеше да се движи, замахваше с ръка и отделяше поредния етапник. По-късно разбрах, че Шчербаков просто е бил наблюдателен — всеки път изборът му, направен по непостижим за разума начин, се оказваше верен — целият „петдесет и осми“ се оказваше на едно място, „тридесет и пети“ — също. Още по-късно, след една-две години, проумях, че в тогавашната мъдрост на Шчербаков е нямало никакво чудо — разпознаването по външен вид е достъпно на всеки. В нашия етап допълнителен признак би могъл да бъде багажът, куфарите. Но тях ги караха отделно, с каруците и шейните на селяните.

Събитието, за което ще стане дума, се случи още по време на първата нощувка. Двеста души стояха в очакване на началника на конвоя, а отляво се чуваха някакви викове, суетене, шумно дишане, ревове, псувни и накрая съвсем ясен крясък: „Дракони! Дракони!“ Пред арестантския строй се просна в снега някакъв човек. Лицето му беше цялото в кръв, нахлупената на главата му от нечия чужда ръка астраганена шапка стърчеше и не можеше да прикрие тясната, кървяща рана. Човекът беше облечен с дрехи от груб кафяв домашен плат — сигурно бе украинец, хохол. Познавах го. Това беше Пьотър Заяц, сектант. От Москва ни караха заедно, в един вагон. Той не спираше да се моли.

— Не иска да стои на проверката! — доложи запъхтеният, разгорещен от борбата конвоен.

— Изправете го — заповяда началникът на конвоя.

Вдигнаха го и двама огромни войници застанаха от двете му страни да го подкрепят. Но Заяц беше една глава по-висок от тях, по-едър, по-тежък.

— Не искаш да стоиш, а, така ли?

Шчербаков му стовари един юмрук в лицето и Заяц се изплю на снега.

Изведнъж усетих, че сърцето ми сякаш пламва. Внезапно разбрах, че всичко, целият ми живот се решава в този момент. И ако не сторя нещо, а какво именно — сам не знаех, значи напразно съм пристигнал с този етап, напразно съм пропилял своите двадесет години живот.

Парещият срам от собствената страхливост се отдръпна от бузите ми — усетих как те станаха студени, а тялото ми — леко.

Излязох пред строя и казах с нервен глас:

— Да не сте посмели да биете човека.

Шчербаков ме заразглежда с огромно учудване.

— Върни се в строя.

Върнах се. Шчербаков даде команда и етапът, разпределен в двете къщи, според движението на пръста на конвойния началник, започна да се топи в мрака. Пръстът на Шчербаков ми посочи „черната“ къща.

Наместихме се да спим върху влажната миналогодишна слама, която миришеше на гнило. Беше насипана направо върху голия гладък пръстен под. Легнахме плътно един до друг, за да ни е топло, само криминалните се бяха настанили около фенера, който висеше на една греда, и играеха вечните си „бура“ или „щос“. Но скоро заспаха и те. Задрямах и аз, замислен върху постъпката си. Нямах по-възрастен другар, нямах човек, на когото да подражавам. Бях сам в този „етап“, нямах нито приятели, нито другари. Някой прекъсна съня ми. В лицето ми светеше фенер и един от събудените криминални уверено и угоднически повтаряше:

— Той е, той е…

Фенерът бе в ръцете на войник от конвоя.

— Излизай.

— Само да се облека.

— Излизай така.

Излязох. Разтърсваха ме нервни тръпки, не можех да разбера какво трябваше да се случи сега.

Заедно с двамата ми конвойни се озовахме пред входа.

— Сваляй бельото!

Свалих го.

— Застани в снега.

Застанах. Погледнах към входа на къщата и видях две пушки, насочени към мен. Колко време съм стоял така през тази уралска нощ, тази моя първа уралска нощ — не помня.

Последва команда:

— Обличай се.

Навлякох долните си дрехи. Удар по ухото ме събори в снега. Друг удар на тежък ток ме улучи право в устата, тя се напълни с топла кръв и бързо започна да подпухва.

— Марш в бараката!

Влязох вътре, довлякох се до мястото си, което вече беше заето от нечие друго тяло. Всички спяха или се преструваха, че спят… Соленият вкус на кръвта не изчезваше — в устата ми имаше нещо чуждо, нещо ненужно, аз го хванах с пръсти и с мъка го изтръгнах. Беше един избит зъб. Захвърлих го върху изгнилата слама, на голия под.

Прегърнах мръсните, миризливи тела на другарите си и заспах. Заспах. Дори не настинах.

На сутринта етапът потегли на път и сините невъзмутими очи на Шчербаков обходиха арестантските редици с привичен поглед. Пьотър Заяц стоеше в строя, не го биеха, а и той не викаше нищо за драконите. Криминалните ме гледаха накриво и с боязън — в лагера всеки се учи да отговаря сам за себе си.

Още две денонощия път, и наближихме „управлението“ — една новопостроена от дървени трупи къща на брега на реката.

Етапът бе приет от коменданта Нестеров — началник с космати юмруци. Мнозина от криминалните, които крачеха до мен, познаваха този Нестеров и много го хвалеха.

— Докарат му бегълци. Нестеров излиза: „Аа, дойдохте ли, юнаци. Е, избирайте: да ви тупна ли, или искате в изолатора“. А изолаторът там е с железен под, повече от три месеца хората не издържат там, освен това следствието, допълнителната присъда. „Тупнете ме, Иван Василиевич.“ Замахне той — й го катурне! Пак замахне и пак го катурне. Голям майстор. „Заминавай в бараката.“ И толкоз. Край на следствието. Екстра началник.

Нестеров обиколи редиците, като внимателно оглеждаше лицата.

— Има ли оплаквания от конвоя?

— Няма, няма — отвърна му нестроен хор от гласове.

— Ами ти — косматият пръст докосна гърдите ми. — Защо отговаряш толкова неясно? Нещо хриптиш.

— Болят го зъбите — отговориха съседите ми.

— Не — отвърнах, като се мъчех с разранената си уста да изговарям думите колкото може по-твърдо. — Нямам оплаквания от конвоя.

— Разказът не е лош — казах на Сазонов. — Литературно е грамотен. Само че няма да го напечатат. И краят му е някак аморфен.

— Имам и друг край — рече ми той. — Година по-късно станах голям началник в лагера. Нали тогава имаше „перековка“, и се получи така, че Шчербаков трябваше да работи като младши оперативен работник в моето отделение. Там много неща зависеха от мен и Шчербаков се страхуваше, че не съм забравил историята със зъба. Той също я помнеше. Имаше голямо семейство, мястото беше много изгодно, не какво да е, и той, простодушен и прям човек, дойде при мен да разбере няма ли да имам нещо против назначаването му. Дойде с бутилка, „да се одобряваме“ според руския обичай, но не седнах да пия с него и го уверих, че не му мисля злото. Шчербаков се зарадва, дълго ми се извинява, пристъпва от крак на крак пред вратата ми, като все закачаше с ток килимчето и не можеше да завърши разговора.

„Сам разбираш, беше по време на път, в етапа. С нас имаше и бегълци.“

— Този финал също не става — казах на Сазонов.

— Тогава имам още един.

Преди да ме назначат в отдела, където отново се срещнахме с Шчербаков, разпознах на улицата в лагерното селище санитаря Пьотър Заяц. От младия чернокос гигант с антрацитени вежди не беше останало нищо. Вместо него видях един хром старец с побеляла глава, който храчеше кръв. Дори не ме позна, а когато го хванах за ръката и го назовах по име, той се дръпна рязко и продължи по пътя си. По очите му личеше, че мисли за нещо свое, недостъпно за мен, където появата ми или не е нужна, или е обидна за него, разговарящия с по-малко земни хора.

— И този вариант не го бива — казах.

— Тогава оставям първия. Дори да не може да се издаде — олеква ти, когато го напишеш. Напишеш го — и можеш да го забравиш…