Варлам Шаламов
По лендлиз

Пресните следи от трактор в блатото приличаха на следи от доисторически звяр, а не на доставена по линията на лендлиза американска техника.

Ние, затворниците, бяхме чували за тези отвъдокеански подаръци, внесли объркване в душите на лагерното началство. Изтъркани вълнени костюми, различни модели износени пуловери, събрани отвъд океана за колимските затворници — в Магадан генералските съпруги ги разграбиха едва ли не с бой. В списъците тези вълнени съкровища бяха обозначени с думата „носени“, което, разбира се, бе много по-изразително от прилагателното „износени“ или най-различните б/у — „били в употреба, употребявани“, които са добре познати единствено на хората от лагерите. В думата „носени“ има някаква тайнствена неопределеност, като че ли са ги носили някъде на ръце — и ето, че костюмът е станал „носен“, без да е загубил нито едно от безбройните си качества, за които изобщо не може да се мисли, ако в документа фигурира думата „износен“.

Саламът по лендлиз не беше никак „носен“, но ние виждахме тези приказни кутии само отдалеч. Свинското в собствен сос, тези тумбести консервени кутии — виж, то ни беше много добре познато. Претегленото, отмерено по много сложната таблица за замяна, свинското в собствен сос, разграбено от алчните ръце на началниците и още веднъж претеглено, отново отмерено, преди да бъде сложено в казана — сварено, превърнало се в загадъчни влакънца, миришещи на всичко друго, но не и на месо — свинското в собствен сос по лендлиз дразнеше само нашето зрение, не и вкуса ни. Свинското в собствен сос, получено по лендлиза, сложено в лагерния казан, нямаше никакъв вкус. Стомасите на лагеристите предпочитаха нещо родно — от типа на вмирисано месо от стар елен, което е невъзможно да бъде сварено дори в седем лагерни котли. Еленското месо не изчезва, не става ефимерно като свинското в собствен сос.

Овесена каша по лендлиз — нея я одобрявахме, ядяхме я. Все едно нямаше повече от две супени лъжици на порция.

Но по лендлиз идваше и техника — техника, която не ставаше за ядене: неудобни брадвички-томахавки, много практични лопати с чуждоземски къси дръжки, които да пестят силите на работещия. Лопатите на часа биваха преправяни — слагаха им дълги дръжки родно производство, а самата лопата я сплескваха, за да поема, да загребва повече почва.

Глицерин в бъчви! Глицерин! Още първата нощ пазачът гребна с котлето си от този течен глицерин, разпродаде го на лагеристите — уж че е „американски медец“ — и забогатя.

Освен това по лендлиз имаше огромни черни петдесеттонни „даймънди“ с ремаркета и железни капаци; също и петтонни, лесно изкачващи всякакви височини „студебейкъри“ — в Колима нямаше по-добри коли от тях. С тези „студебейкъри“ и „даймънди“ денем и нощем разкарваха по безкрайното колимско трасе получената по лендлиз американска пшеница в красиви бели платнени чували с американския орел. От това брашно печаха пухкави, невероятно безвкусни „дажби“. Този хляб по лендлиз имаше едно чудно качество. Всички, които ядяха от него, преставаха да ходят по голяма нужда — веднъж на пет денонощия стомахът изхвърляше нещо съвсем малко. Стомасите и червата на лагеристите поемаха без остатък този великолепен бял хляб с примеси от царевица, костно брашно и още нещо — струва ми се, най-обикновена човешка надежда; още не е дошло времето да бъдат преброени спасените именно от тази отвъдокеанска пшеница.

„Студебейкърите“ и „даймъндите“ гълтаха много бензин. Но и той пристигаше по лендлиз — светъл авиационен бензин. Колите родно производство, „газките“, бяха преоборудвани за отопление с дърва — при двигателите им бяха инсталирани по две кюмбета, в които горяха дървени трупчета. Появи се думата „чуканче“ и няколко комбината за чуканчета, оглавени от партийци, работещи по договор. Техническото ръководство на тези комбинати се осигуряваше от главен инженер, обикновен инженер, нормировчик, плановик, счетоводители. Колко бяха работниците, които режеха чуканчетата с циркуляр ли? Двама или трима на смяна във всеки такъв комбинат. Двама или трима — не помня точно колко. Може да са били и трима. Техниката се получаваше по лендлиз — при нас също пристигна един трактор и внесе в езика ни новата дума „булдозер“.

Доисторическият звяр бе отвързан от веригата и запълзя на своите гъсенични вериги, този американски булдозер с проблясващ като огледало широк нож и навесен метален щит — отхвърлян. Огледало, което отразяваше небето, дърветата и звездите, също и мръсните арестантски лица. И дори войникът от конвоя се приближи до това отвъдокеанско чудо и каза, че човек може да се обръсне пред това желязно огледало. Ала ние нямахме нужда от бръснене — такава мисъл не можеше да се появи в главите ни.

В студения въздух дълго време се чуваха въздишките и пъшкането на новия американски звяр. Булдозерът кашляше на студа, сърдеше се. Ето че започна да пухти, забоботи и смело тръгна напред, като мачкаше купчините пръст и лесно преодоляваше пъновете — отвъдокеанска помощ.

Сега вече нямаше да трябва да извличаме тежките, сякаш оловни стволове на даурските лиственици — дървеният строителен материал и просто дървата бяха разпилени из гората по планинския склон. Ръчното влачене и подреждане — наричат го с веселата думичка „трельовка“ — на Колима е непосилно, непоносимо. През купчините пръст, по тесните, лъкатушещи пътечки влаченето на ръка по планинския склон е убийствено. Едно време — преди тридесет и седма година — тази работа се е вършела от коне, но на тях Северът им понася много по-зле, отколкото на хората, те се оказаха по-слаби от човека, измряха, понеже не можеха да издържат на това извличане. Сега на помощ (на нас ли?) бе пристигнал ножът-отхвърляч на отвъдокеанския булдозер.

Никой дори не си помисляше, че вместо непоносимо тежкото извличане, което всички мразехме, ще ни дадат някаква по-лека работа. Просто щяха да ни увеличат нормата на сечището — все едно ще трябва да се върши нещо друго, също толкова унизително и презряно, колкото всеки лагерен труд. Американският булдозер нямаше да излекува замръзналите ни пръсти. Но може би това щеше да стори американската грес! Ах, тази грес, тази грес! Варелът, в който я бяха докарали, на часа бе атакуван от тълпа „мърши“ — избиха дъното му с камък.

Някой беше казал на прегладнелите хора, че това е краве масло по лендлиз и когато бе поставен часови, когато началството прогони с изстрели тълпата от варела с греста, тя беше останала по-малко от половината. Щастливците гълтаха това краве масло, получено по лендлиз, и не вярваха, че е най-обикновена грес — нали целебният американски хляб също беше безвкусен, имаше същия странен метален привкус. И всички, които бяха успели да се докопат до греста, няколко часа не спряха да си облизват пръстите, гълтаха и най-малките частици от това отвъдокеанско щастие, което по вкус напомняше млад камък. Нали камъните не се раждат направо като камъни, а като меко маслоподобно същество. Същество, а не вещество. Камъкът става на вещество когато остарее. Младите течни варовикови туфи в планините пленяваха погледите на бегълците и на работниците от проучвателните експедиции. Нужно беше усилие на волята, за да се откъсне поглед от тези „реки от мед и масло“ — течащия млад камък. Но там имаше планина, скала, долчинка, а тук — доставка по лендлиз, продукт на човешките ръце…

На онези, които бяха бъркали в греста, не им се случи нищо лошо. Стомахът и червата им, тренирани в Колима, се справиха със смазката. Остатъците от нея се пазеха от часови, понеже греста беше храна за машините — същества безкрайно по-важни за държавата, отколкото хората.

И ето че едно от тези същества беше пристигнало при нас през океана — символ на победата, на дружбата и на още нещо.

Всичките триста души безкрайно завиждахме на арестанта, който караше американския трактор — Гринка Лебедев. Сред затворниците имаше и по-добри трактористи от него, но всички те бяха по петдесет и осми член, „букви“, „буквеници“ — Гринка Лебедев беше „битовак“, по-точно беше убил баща си. Всички тези триста души вече виждаха щастието му — как пърпори тракторът, как боботи през сечището, а той е зад волана на добре смазаната машина.

Сечището се отдалечаваше все по-навътре в тайгата. В Колима дървеният строителен материал се подготвя в руслата на потоците, в дълбоките клисури, където, протягайки се към слънцето, в полумрак, скрити от вятъра, дърветата израстват високи. Там, където духа, на светло, по блатистите склонове, растат джуджета — изкривени, усукани, измъчени от вечното въртене след слънцето, от вечната борба за частица размразена почва. Дърветата по склоновете на планините приличат по-скоро на изроди, достойни да бъдат показани в някой музей. И само в тъмните клисури по теченията на планинските рекички дърветата набират височина и сила. Изсичането на дърветата е като добиването на златото — и едното, и другото става по същите тези потоци, еднакво стремително, на бърза ръка: потокът, коритото за промиване, промивъчната машина, временната барака, задъханото хищническо напредване, след което потокът и районът около него остават без гора за триста години напред и завинаги без злато.

Някъде съществуваха лесничейства, но за какво лесовъдство можеше да става дума: дърветата в Колима достигат зрелостта си на триста години — точно сега, по време на войната, когато в отговор на лендлиза златната треска правеше стремителен скок, обуздан впрочем от караулните кули за зоните.

Много дънери, дори подготвени за извозване, с отсечени клони, се търкаляха по сечищата. Доста от тях бяха потънали в снега, паднали на земята от безсилните, немощни арестантски рамене. Слабите ръце на затворниците, десетките ръце не можеха да вдигнат на нечие рамо (пък и откъде такова рамо) някое двуметрово дърво, не можеха да премъкнат няколко десетки метра през купчините пръст, по неравния терен този сякаш чугунен дънер. Много дънери бяха зарязвани заради невъзможността да бъдат „извозени“ и булдозерът трябваше да ни помогне.

Но първата му задача на колимска земя, на руска земя, бе съвсем друга.

Видяхме как боботещият булдозер зави наляво и започна да се изкачва на терасата, на гребена на скалата, откъдето минаваше старият път покрай лагерното гробище, по който стотици пъти ни бяха извеждали на работа.

Не се бях замислял защо през последните няколко седмици ни водеха на работа по друг път, а не по познатата широка пътека, утъпкана от ботушите на конвоя и от гумените галоши на затворниците. Новият път бе двойно по-дълъг от стария. На всяка крачка имаше нанагорнища и нанадолнища. Капвахме, докато стигнем до работната площадка. Но никой не питаше защо ни водят по друг път.

Така трябва, такава е заповедта, и ние пълзяхме на четири крака, вкопчвайки се в камъните и раздирайки пръстите на ръцете си до кръв.

Едва сега видях и разбрах защо. И благодарих на Бога, че ми беше дал възможност и сили да видя всичко това.

Сечището бе навлязло навътре в гората. Склонът на планината беше оголен, снегът, все още не много дълбок, бе издухан от вятъра. Пъновете бяха изкоренени до един — под големия пъхаха фишек с амонал и те хвръкваха във въздуха. По-малките ги изкоренявахме с лостове. Най-малките — просто с ръце, като храстите на клека…

Планината бе оголена и се беше превърнала в една гигантска сцена на спектакъла, на лагерната мистерия.

Един арестантски гроб, арестантски общ гроб — каменна яма, още през тридесет и осма година натъпкана догоре с нетленни мъртъвци — се бе свлякъл. Мъртъвците бяха тръгнали да пълзят по склона на планината и разкриваха тази колимска тайна.

В Колима телата се погребват не в земята, а в камъка. Камъкът пази и разкрива своите тайни. Той е по-сигурен от земята. Вечно замръзналата почва пази и разкрива тайните си. Всеки един от нашите близки, загинали в Колима — всеки един от разстреляните, пребитите, от обезкръвените от глад можеше да бъде идентифициран дори след десетки години. В Колима нямаше газови камери. Труповете горяха в камъка, във вечната замръзналост.

През тридесет и осма година цели бригади се занимаваха с копаенето на такива гробове — непрекъснато дупчеха, взривяваха, правеха по-дълбоки огромните сиви, корави, студени каменни ями. През тридесет и осма копаенето на гробове беше лека работа — там нямаше задължителна изработка, норма с цел да убие, изчислена за четиринадесетчасов работен ден. Копаенето на гробове беше по-леко, отколкото да стоиш обут с гумени галоши на бос крак в ледената вода на златодобивния забой — „основното производство“, „метал номер едно“.

Тези гробове, тези огромни каменни ями бяха пълни догоре с мъртъвци. Нетленни мъртъвци, голи скелети, покрити с кожа, с мръсна, изподрана, изпохапана от въшките кожа.

Камъкът и Северът с все сила се противяха на тази човешка дейност, не искаха да пуснат мъртъвците в недрата си. Камъкът — отстъпващ, победен, унизен — обещаваше да не забрави нищо, обещаваше да чака и да пази тайната. Суровите зими, горещите лета, ветровете, дъждовете за шест години бяха успели да отнемат мъртъвците от камъка. Земята се бе отворила, показвайки подземните си богатства, понеже в недрата на Колима има не само злато, не само калай, не само волфрам, не само уран, но и нетленни човешки останки.

Тези човешки тела пълзяха по склона, може би дори се канеха да възкръснат. И преди бях виждал отдалеч — от другия бряг на потока — тези движещи се, закачили се за храстите и за камъните неща, — виждах ги през рядката изсечена гора и си мислех, че са дънери, все още неизвозени дънери.

Сега склонът беше оголен и тайната на планината — открита. Гробът се беше „разтворил“ и мъртъвците бяха тръгнали да пълзят по каменния склон. Близо до пътя бе изкопана, изровена — от кого ли? — никой от бараката ни не беше ходил на тази работа — нова огромна братска могила. Много голяма. И за мен, и за моите другари — ако замръзнем, ако умрем — щеше да се намери място в този нов гроб, в този нов дом за мъртъвците.

Булдозерът загребваше тези вкочанени трупове, хиляди трупове, хиляди подобни на скелети мъртъвци. Всичко беше нетленно: сгърчените пръсти на ръцете, гноясалите пръсти на краката — или чуканчетата след измръзванията, — раздраната до кръв суха кожа и горящите с гладен блясък очи.

С уморения си, измъчен мозък се опитвах да разбера откъде се е взел по тези места такъв огромен гроб. Ами че тук, струва ми се, не е имало златна мина — аз съм стар колимчанин. Но сетне си помислих, че познавам само едно кътче от този свят, заградено с бодлива тел с наблюдателници, които напомняха за времето, когато в Москва се е зараждало градостроителството. Високите сгради в столицата бяха като караулни кули, охраняващи московските арестанти — ето как изглеждаха тези сгради. И чий ли беше приоритетът — на кремълските караулни кули или на лагерните наблюдателници, послужили за образец на московската архитектура? Караулната кула на лагерната зона — ето главната идея на времето, прекрасно изразена с помощта на архитектурната символика.

Помислих си, че познавам само едно късче от този свят, една нищожна, малка част, че на двадесет километра оттук може да има къщурка на геологопроучвателна група, търсеща уран, или златна мина за тридесет хиляди затворници. В гънките на планините могат да бъдат скрити много неща.

Сетне си спомних огненото цъфтене на върбовката, яростния цъфтеж на лятната тайга, която се стараеше да скрие в тревата, в листата всяка следа от човешко дело — добро или зло. Че тревата помни още по-малко, отколкото хората. И ако забравя аз — тревата също ще забрави. Но камъкът и вечно замръзналата почва няма да забравят.

Гриня Лебедев, осъден за това, че беше убил баща си, бе добър тракторист и уверено управляваше обилно смазания отвъдокеански трактор. Вършеше работата си старателно: булдозерният нож-щит изтикваше труповете към гроба, събаряше ги в ямата и отново се връщаше.

Началството беше решило, че първият маршрут, първата работа на булдозера, получен по лендлиза, ще бъде не в гората, а на много по-важно място.

Работата привърши. Булдозерът натрупа върху новия гроб купчина камъни и чакъл и мъртъвците се изгубиха под нея. Но не изчезнаха.

Булдозерът се приближаваше. „Битовакът“ Гриня Лебедев дори не погледна към нас — „буквениците“ по петдесет и осми член. Беше му възложена важна държавна работа и той я бе свършил. По каменното лице на Гриня Лебедев се четеше гордост, съзнание за изпълнен дълг.

Булдозерът избоботи покрай нас — върху огледалната повърхност на ножа нямаше нито една драскотина, нито едно петънце.