Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Левият бряг (22)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Начальник больницы, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)

— Почакай, ще ми кацнеш ти на мене, все ще сгафиш някъде — заплашваше ме на апашки жаргон началникът на болницата, доктор Доктор — един от най-зловещите фигури в Колима… — Застани както трябва!

Стоях „както трябва“, но бях спокоен. Няма да позволят на първия срещнат звяр да види сметката на един обучен, дипломиран фелдшер я, няма да го дадат в лапите на доктор Доктор — беше четиридесет и седма, а не тридесет и седма година и аз, който бях виждал неща, които доктор Доктор дори не можеше да си представи, бях спокоен и чаках само едно — началникът да си излезе. Бях старши фелдшер в хирургичното отделение.

Бях подложен на гонения отскоро, след като доктор Доктор откри в личното ми дело присъдата за „КРТД“, а доктор Доктор беше чекист, от политотдела, изпратил на смърт мнозина с „КРТД“ — и ето че в ръцете му, в неговата болница, завършил неговите курсове, се бе появил фелдшер, подлежащ на ликвидиране.

Доктор Доктор се опита да прибегне до помощта на инспектора от НКВД. На тази длъжност тогава беше фронтовакът Бакланов, млад, дошъл веднага след войната. Машинациите на самия доктор Доктор — специални рибари му караха риба, ловци му осигуряваха дивеч, самоснабдяването на началника вървеше с пълна пара — бяха причината доктор Доктор да не намери съчувствие у Бакланов.

— Ами че нали е от вашия курс, току-що е завършил. Нали вие сте го записвали.

— Кадровиците са го изтървали. Как да му се намери сега краят?

— Е — рече следователят, — ако започне да нарушава, да извършва — с една дума, ще го разкараме. Ще ви помогнем.

Доктор Доктор се оплака от лошите времена и започна търпеливо да чака. Началниците също могат да чакат търпеливо грешките на подчинените си.

Централната лагерна болница беше голяма, с хиляди легла. Имаше лекари-затворници с всякакви специалности. Волнонаемното началство се бе примолило и получи разрешение да има към хирургичното отделение две стаи за цивилни — една мъжка и една женска, за следоперационни, които трябва да са под лекарско наблюдение. В моята стая лежеше едно момиче, което бяха докарали с апандисит, но бяха решили да не го оперират, а да проведат медикаментозно лечение. Девойката беше много оперена, струва ми се — секретар на комсомолската организация на минното управление. Когато я докараха, галантният хирург Брауде тръгна да я развежда из отделението, като й разправяше нещо за… счупвания и възпаления на гръбначния стълб, показа й всички отделения. Навън студът бе минус шестдесет градуса, а в станцията за кръвопреливане нямаше печки — целият прозорец бе покрит със скреж и металът не можеше да се докосне с гола ръка, но галантният хирург отвори широко вратата на станцията за кръвопреливане и всички се дръпнаха назад, в дъното на коридора.

— Обикновено жените ги приемаме тук.

— Вероятно без особен успех — рече гостенката, като топлеше ръце с дъха си.

Хирургът се смути.

Та тъкмо това оперено момиче започна редовно да идва при мен в дежурната стая. Имах замразени червени боровинки, паничка с боровинки, и си приказвахме до късно през нощта. Но веднъж около дванадесет часа вратата се отвори широко и влезе доктор Доктор. Без престилка, с кожено яке.

— В отделението всичко е наред.

— Виждам. Ами вие коя сте? — попита той момичето.

— Пациентка съм. От вашето женско отделение. Дойдох за термометър.

— Утре вече няма да ви има тук. Ще ликвидирам този бардак.

— Бардак ли? Кой е тоя? — попита момичето.

— Началникът на болницата.

— Аз, значи това е доктор Доктор. Чувала съм за него, чувала съм. Ще си изпатиш ли заради мен? Заради боровинките?

— Нищо няма да ми направят.

— Е, за всеки случай утре ще отида при него. Такива ще му ги наприказвам, че ще го поставя на мястото му. А ако ти сторят нещо — обещавам ти, че…

— Нищо няма да ми направят.

Момичето не го изписаха, то се срещна с началника на болницата и всичко утихна до първото общо събрание, на което доктор Доктор изнесе доклад за падането на дисциплината.

— Ето например в хирургичното отделение фелдшерът си седи в операционната с някаква жена — доктор Доктор сбърка дежурната стая с операционната — и си похапва боровинки.

— С кого е седял? — зашепнаха по редовете.

— С кого? — провикна се някой от волнонаемните.

Но доктор Доктор не каза фамилните ни имена.

Светкавицата бе проблеснала, ала аз не разбрах нищо. Старшият фелдшер отговаря за храната. — Началникът на болницата бе решил да нанесе най-простия удар.

Претеглиха кисела и се оказа, че не достигат десет грама. С много труд успях да докажа, че той се раздава с малко черпаче, а го изсипват в голяма чиния — няма как да не изчезнат поне десет грама — „залепва за дъното“.

Светкавицата ме предупреди, макар да беше без гръм.

На другия ден удари гръм без мълния.

Един от лекуващите лекари ме помоли да оставя за някакъв от неговите болни — умиращ — една лъжица нещо по-вкусно, аз му обещах и наредих на разливащия да задели половин паница, четвърт паница от някоя диетична супа. Това беше незаконно, но се практикуваше винаги и навсякъде, във всяко отделение. По обяд в отделението нахлу тълпа началници начело с Доктор.

— А това за кого е? — На печката се подгряваше половин паница диетична супа.

— Оставих я по молба на доктор Гусегов, за негов болен.

— Болният, когото той лекува, не е на диетична храна.

— Докарайте доктор Гусегов.

Доктор Гусегов, затворник, при това по член „58-1а“, измяна на родината, побеля от страх, когато се изправи пред началството. Наскоро го бяха назначили в болницата, след дълги години на заявления и молби. И ето ти — несполучливо нареждане.

— Не съм давал такова указание, гражданино началник.

— Значи вие лъжете, господин старши фелдшер. Заблуждавате ни — вилнееше доктор Доктор. — Признай си, че сгафи. Кацна ми.

Жал ми беше за доктор Гусегов, но аз го разбирах. Мълчах. Мълчаха и останалите членове на комисията — главният лекар, началникът на лагера. Беснееше единствено доктор Доктор.

— Сваляй престилката и марш в лагера. На обща работа! Ще изгниеш в изолатора!

— Слушам, гражданино началник.

Съблякох си престилката и веднага се превърнах в обикновен арестант, когото го блъскат в гърба, когото навикват — отдавна не бях живял в лагер…

— Къде е бараката на обслужващия персонал?

— Ти не си за там, а за изолатора!

— Още няма заповед.

— Затвори го засега без заповед.

— Не, няма да го приема без заповед. Началникът на лагера не разрешава.

— Началникът на болницата комай е по-голям, отколкото началникът на лагера.

— Вярно, по-голям е, но пряк началник ми е началникът на лагера.

Не останах дълго в бараката на обслужващия персонал — бързо изготвиха заповедта и влязох в лагерния изолатор, в смърдящия карцер, смърдящ също толкова, колкото и десетките други карцери, в които бях лежал по-рано.

Легнах на нара и станах чак на другата сутрин. Призори дойде нарядчикът. Познавахме се от по-рано.

— Лепнали са ти три денонощия и извеждане на обща работа. Излизай, ще получиш ръкавици и започваш да караш пясък с ръчна количка за изкопа — ще се строи нова сграда за охраната. Голям цирк стана. Началникът на лагерния пункт ми го разправи. Доктор Доктор искал до края на живота ти да те изпрати в дисциплинарна мина… Да те прехвърли в специален лагер.

„Това е дребно нарушение — рекли другите. — Ако за такова провинение се изпраща в дисциплинарен или специален лагер, нали всички трябва да отидат там. А ние се лишихме от един обучен фелдшер.“

Цялата комисия знаеше какъв страхливец е Гусегов, знаеше го и доктор Доктор и това го караше да беснее още повече.

„— Е, тогава две седмици обща работа.

— И това не става. Наказанието е прекалено тежко. Една седмица карцер с извеждане на работа в болницата — предложил следователят Бакланов.

— Какви ги говорите? Ако няма обща работа, ръчна количка — значи няма и никакво наказание. Ако само ще ходи да нощува в изолатора — това ще е проформа.

— Е, добре — едно денонощие с извеждане на обща работа.

— Три денонощия.

— Добре.“

И ето, че след толкова години отново хванах дръжките на ръчната количка, на машината на ОСО — две дръжки, едно колело.

Аз съм стар колимски количкаджия. Бях обучен на всички тънкости на тази работа през тридесет и осма година, в една златна мина. Знам как да държа дръжките, че тежестта да пада върху раменете ми, знам как да тикам обратно празната количка — с колелото напред, нагоре с дръжките, за да си починат ръцете ми. Знам как да я обърна с едно движение, как сетне да я изправя и да я сложа на дъската.

Аз съм професор по ръчните колички. С удоволствие тиках своята количка, демонстрирайки висока класа. С желание я обръщах и подлагах под дъската камъче. Тук нямаше норма. Просто количката бе наказание и толкоз. Тази карцерна работа не се водеше на никаква отчетност. Няколко месеца не бях излизал от огромната триетажна сграда на болницата, минавах без чист въздух — шегувах се, че в мините съм се надишал за двадесет години напред, затова не излизам навън. И ето че сега дишах чист въздух, припомнях си как се работи с количка. Две нощи и три дни прекарах на тази работа. Вечерта на третия ден ме навести началникът на лагера. За цялата си колимска лагерна практика никога не му се беше случвало да вижда за дребно нарушение такова наказание, за каквото настояваше доктор Доктор, и сега се опитваше да проумее.

Той се спря при дъската.

— Добър ден, гражданино началник.

— Днес каторгата ти свършва, можеш да не се връщаш в изолатора.

— Благодаря, гражданино началник.

— Но си доработи докрай.

— Слушам, гражданино началник.

Малко преди отбоя — преди да ударят релсата — се появи доктор Доктор. Заедно с него бяха двамата му адютанти — комендантът на болницата По̀стел и Гриша Кобенко, болничният ортопед.

Постел, бивш служител в НКВД, бе сифилитик, заразил две или три медицински сестри, които се наложи да бъдат изпратени във венеричната зона, в женската венерична зона на един горски лагер, където живееха само сифилитички. Красавецът Гриша Кобенко бе доносникът на болницата, осведомител, който често пъти ставаше причина за завеждане на нови дела — компания, достойна за доктор Доктор.

Началникът на болницата се приближи до изкопа и тримата затворници с количките зарязаха работата и застанаха мирно.

Доктор Доктор ме разглеждаше с огромно задоволство.

— Ето къде си бил… Тъкмо това е работа като за теб. Разбра ли? Тъкмо това е точно като за теб работа.

Свидетели ли беше довел със себе си, за да провокира нещо, дори някое малко нарушение? Да, времената се бяха променили. Това го разбираше и доктор Доктор, разбирах го и аз. Началник и фелдшер не е като началник и обикновен работяга. Съвсем друго е.

— Аз, гражданино началник, мога да работя на всякаква длъжност. Мога да бъда дори началник на болница.

Доктор Доктор изпсува и се отдалечи към селището за волнонаемните. Удариха релсата и аз тръгнах не към лагера, не към зоната, както през двата последни дни, а към болницата.

— Гришка, вода — извиках. — И нещо за ядене след като се изкъпя.

Но лошо познавах доктор Доктор. Почти всеки ден в отделението имаше комисии и проверки.

Доктор Доктор нямаше търпение да изчака идването на най-голямото началство.

Той щеше да се справи с мен, но други началници му съсипаха кариерата, подложиха му крак, изхвърлиха го от хубавата длъжност.

Неочаквано доктор Доктор бе изпратен в отпуск на „континента“, макар никога да не бе искал това. Вместо него пристигна друг началник.

Прощален обход. Новият началник бе тромав, муден, дишаше тежко. Хирургичното отделение се намираше на втория етаж — бяха вървели бързо и се бяха запъхтели. Когато ме видя, доктор Доктор не можа да се лиши от развлечението.

— Ето я същата онази контрареволюция, за която ти говорих долу — високо каза той, като ме сочеше с пръст. — Все се канех да го махна, но не успях. Съветвам те да го сториш незабавно, на часа. Въздухът в болницата ще стане по-чист.

— Ще се постарая — равнодушно рече пълният началник и аз разбрах, че той мрази доктор Доктор не по-малко, отколкото аз.

Край