Варлам Шаламов
Непокръстеният

Грижливо пазя стария си сгъваем стетоскоп. Подари ми го по случай края на фелдшерските курсове Нина Семьоновна — ръководителката на практиката ни по вътрешни болести.

Този стетоскоп беше символ и знак за връщането ми към живота, обещаваше свобода, обещаваше воля — едно сбъднало се обещание. Впрочем, свободата и волята са различни неща. Никога не съм бил волен, през всичките си вече напреднали години съм бил само свободен. Но това бе по-късно, много по-късно от деня, когато приех подаръка със затаена болка, с лека тъга — сякаш не на мен, а на някой друг трябваше да се подари този стетоскоп, символ и знак за главната ми победа, на главния ми успех в Далечния север, на границата на живота и смъртта. Много добре усещах всичко това — не знам дали го разбирах, но без съмнение го чувствах, докато слагах стетоскопа до себе си под протритото лагерно одеяло — бивше войнишко одеяло, одеяло с втори, дори с трети живот, каквито раздаваха на курсистите. Милвах стетоскопа с измръзналите си пръсти и те не можеха да разберат това дърво ли е или желязо. Веднъж от торбата, от собствената си торба, опипом извадих стетоскопа наместо лъжицата. И в тази грешка се криеше дълбок смисъл.

Бившите затворници, чийто живот в лагера е бил по-лек — ако изобщо нечий живот в лагер може да бъде лек, — смятат за най-тежък период в своя живот времето на следлагерното безправие и последващите скитания, когато все не са успявали да си осигурят спокоен живот — същото онова спокойствие, което им бе помогнало да оцелеят в лагера. Тези хора някак си се бяха приспособили към лагера и лагерът се бе приспособил към тях, осигурявайки им храна, подслон и работа. Навиците трябваше рязко да се променят. Хората виждаха, че надеждите им, макар да бяха от скромни по-скромни, пропадат. Доктор Калембет, излежал в лагера присъдата си от пет години, не можа да се справи със следлагерната свобода и една година по-късно се самоуби. Оставил следната бележка: „Глупаците не те оставят да живееш.“ Ала работата не беше в тях. Друг един лекар, доктор Милер, с необикновена енергия доказваше по време на цялата война, че не е немец, а евреин — заявяваше това на всяка крачка, във всеки въпросник. Имаше и трети — доктор Брауде, излежал три години заради фамилното си име, та доктор Милер също знаеше, че съдбата не обича да се шегува. Милер успя да докаже, че не е немец. Освободиха го навреме. Но само след една година живот на свобода доктор Милер беше обвинен в космополитизъм. Впрочем, още не бяха започнали да го обвиняват. Един начетен началник, който следеше пресата и художествената литература, покани доктор Милер на предварителен разговор. Защото заповедта си е заповед, но да се предугади „линията“, преди заповедта да е дошла, бе голямо удоволствие за начетените началници. Онова, което е започнало в центъра, непременно ще стигне по някое време до Чукотка, до Индигирка и Яна, до Колима. Доктор Милер добре разбираше всичко това. В селището Аркагал, където Милер работеше като лекар, в една помийна яма се удави нечие прасе. Беше се удавило в нечистотиите, ала го измъкнаха и започна една от най-големите тъжби; в решаването на въпроса участваха всички обществени организации. Хората от селището на волнонаемните, стотина души началници, инженери и семействата им, настояваха прасето да бъде предоставено на техния стол, нещо толкова рядко — свинска пържола, стотици свински пържоли. Началството вече се облизваше. Но началникът на лагера Кучеренко настояваше прасето да бъде продадено на лагера — и целият лагер, цялата зона няколко дни обсъждаше съдбата на животното. Всичко останало бе забравено. В селището се провеждаха събрания — на партийната организация, на профсъюзната организация, на войниците от охраната.

Доктор Милер, бивш затворник, началник на санитарната част на селището и на лагера, трябваше да се произнесе по този въпрос. И доктор Милер реши — в полза на лагера. Беше написал акт, в който се казваше, че прасето се е удавило в нечистотиите, но може да се използва за лагерния казан. В Колима имаше много такива актове. Компот, вмирисал се на керосин. „Не е годен за продажба в магазина на селището на волнонаемните, но може да бъде промит и продаден за лагерния казан.“

Тъкмо акта за прасето бе подписал Милер един ден преди разговора за космополитизма. Такава бе хронологията — онова, което остава в паметта като нещо жизненоважно, значително.

След разговора със следователя Милер не си отиде у дома, а влезе в зоната, облече си престилката, извади една спринцовка и си инжектира морфин.

За нас — за мен и за стотиците хиляди други, които работехме в лагера не като лекари — времето след затвора бе нескончаемо щастие — всекидневно, ежечасно. Прекалено страшен бе адът, останал зад гърба ни, и никакви митарства по специалните и кадровите отдели, никакви скитания, нито безправието на тридесет и девети член от паспортната система^[1] не ни лишаваха от това чувство на щастие и радост — в сравнение с онова, което бяхме видели вчера и завчера.

За курсистите от фелдшерския курс бе голяма чест да попаднат на практика в трето терапевтично отделение. Завеждаща отделението беше Нина Семьоновна — бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт.

Само двама души, двама от тридесетте курсисти, можеха да карат месечната си практика в трето терапевтично отделение.

Практиката, истинското наблюдение на болните — ах, колко безкрайно далеч бе то от книгите, от „курса“. Човек не може да стане медик по книга — нито фелдшер, нито лекар.

В трето отделение отивахме само двама мъже — аз и Бокис.

— Двама мъже ли? Защо?

Нина Семьоновна беше прегърбена зеленоока възрастна жена, побеляла, сбръчкана, навъсена.

— Двама мъже ли? Защо?

— Нина Семьоновна мрази жените.

— Мрази ли ги?

— Е, не ги обича. С една дума, двама мъже. Късметлии.

Старшата на курсовете Муза Дмитриевна ни заведе с Бокис при нея.

— Отдавна ли сте тук?

— От тридесет и седма.

— А аз — от тридесет и осма. Първо бях в Елген. Там изродих триста жени, преди това не ми се беше случвало. Сетне дойде войната — мъжът ми загина в Киев. И двете ми деца. Момченца. От бомба.

Около мен бяха умрели повече хора, отколкото в което и да е сражение през войната. Умряха без каквато и да била война, преди каквато и да била война. И все пак. Мъката е различна, както и щастието.

Нина Семьоновна седна на леглото на един болен, отметна одеялото.

— Е, да започваме. Вземете стетоскопа, опрете го до гърдите на болния и слушайте… Французите слушат през пешкир. Но със стетоскоп е още по-сигурно, най-сигурно. Не съм привърженичка на фонендоскопите — тях ги използват лекарите-господинчовци, понеже ги мързи да се наведат над болния. А стетоскопът… Това, което ви показвам, няма да го намерите в нито един учебник. Слушайте.

Скелетът с опъната по него кожа покорно изпълняваше нарежданията на Нина Семьоновна. Изпълняваше и моите команди.

— Слушайте този кух звук, този глух оттенък. Запомнете го за цял живот, както и тези кости, сухата кожа и блясъка в очите. Ще ги запомните ли?

— Ще ги запомня. За цял живот.

— Спомняте ли си какъв бе звукът вчера? Преслушайте пак болния. Звукът се е променил. Описвайте всичко това — впишете го в историята на заболяването. Смело. С твърда ръка.

В болничната стая имаше двадесет болни.

— Сега няма интересни случаи. А това, което видяхте — това е глад, глад и само глад. — Седнете отляво. Ето тук, на моето място. Хванете болния с лявата си ръка за рамото. По-здраво, по-здраво. Какво чувате?

Разказвах й.

— Е, време е за обяд. Вървете, ще ви нахранят в помещението за раздаване на храна.

Пълната раздавачка Шура щедро ни сипа „докторски“ обяд. Тъмните очи на сестрата-домакин ми се усмихваха, но някак самовглъбено, вътрешно…

— Защо така, Олга Томасовна?

— Аа, забелязахте, значи. Винаги си мисля за нещо друго. За миналото. За вчера. Старая се да не виждам днешния ден.

— Днешният ден не е чак толкова лош, но е много страшен.

— Да ви сипя ли още чорба?

— Сипете ми.

Не ми беше до черните й очи. Уроците при Нина Семьоновна, овладяването на изкуството да се лекува за мен беше най-важното нещо на този свят.

Нина Семьоновна живееше в отделението, в стая, на която в Колима викат „кабинка“. Освен стопанката й никой никога не влизаше там. Тя сама я подреждаше и метеше пода. Дали сама го миеше — не знам. През отворената врата се виждаше кораво, небрежно застлано легло, болнично шкафче, столче, варосани стени. До кабинката имаше и малък кабинет, само че вратата му водеше към болничната стая, а не към коридора. В кабинета — нещо като писалище, две дървени столчета без облегалки, кушетка.

Всичко беше както в другите отделения, но не съвсем — дали защото нямаше цветя — нито в кабинката, нито в кабинетчето, нито в болничната стая. Или може би за това бе виновна строгостта на Нина Семьоновна, това, че не се усмихваше? Очите й припламваха с тъмнозелен, изумруден огън някак си не когато трябва, не на място. Припламваха без връзка с разговора, с работата. Но очите й не живееха сами по себе си — живееха заедно с чувствата и с мислите на Нина Семьоновна.

В отделението нямаше приятелство, дори най-повърхностно приятелство между санитарките, медицинските сестри. Всички идваха на работа, на служба, за дежурство и личеше, че истинският живот на сътрудниците от трето терапевтично отделение беше в женската барака, след края на службата, след работа. Обикновено в лагерните болници истинският живот се съчетава, слива се с мястото и времето за работа — в отделението се отива с радост, с желание по-скоро да се отървеш от проклетата барака.

В трето терапевтично отделение нямаше приятелство. Санитарките и медицинските сестри не обичаха Нина Семьоновна. Само я уважаваха. Страхуваха се. Страхуваха се от страшния Елген, от колимския совхоз, където и в гората, и под земята работеха жени-затворнички.

Страхуваха се всички освен Шура раздавачката.

— Трудно е да се вкара мъж тук — казваше тя, като с трясък захвърляше измитите паници в шкафа. — Но вече, слава Богу, съм в петия месец. Скоро ще ме изпратят в Елген — ще ме освободят! Майките ги освобождават всяка година — само това ни е шансът.

— Които са по петдесет и осми не ги освобождават.

— Аз съм по десета алинея. Тях ги освобождават. Не съм троцкистка. Миналата година на моето място работеше Катюшка. Нейният Федя сега живее с мен — Катюш-ка я освободиха с детето, беше дошла да се сбогуваме, Федя й рече: „Помни, аз те освободих.“ Не че си излежал, не с амнистия, не с помощта на зеления прокурор, а по наш си начин, по най-сигурния… И наистина — той я освободи. Май и мен ме освободи…

Шура доверително посочи корема си.

— Да, освободил те е.

— Така де. Ще се махна от това проклето отделение.

— Каква тайна се крие тук, Шура?

— Сам ще разбереш. Я по-добре — утре е неделя — да си сварим медицинска супа. Макар Нина Семьоновна да не обича много тези празници… Все пак ще позволи…

Медицинска супа — това беше супа от медикаменти: най-различни корени, кубчета месен концентрат, разтворени във физиологичен разтвор — дори от сол нямало нужда, както ми съобщи възторжено Шура… Кисел от черни боровинки, малини и шипки, палачинки.

Медицинският обяд хареса на всички. Нина Семьоновна привърши порцията си и стана.

— Отбийте се в кабинета ми.

Влязох.

— Искам да ви дам една книга.

Нина Семьоновна порови в чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на молитвеник.

— Това Евангелието ли е?

— Не, не е Евангелието — бавно рече Нина Семьоновна и зелените й очи заблестяха. — Не, не е Евангелието. Това е Блок. Вземете.

Плахо и с благоговение поех мръсносивото томче от малката серия „Библиотека на поета“. С грубата си, все още минна кожа на пръстите докоснах корицата, без да усещам нито формата, нито големината на книгата. В томчето имаше две хартиени лентички.

— Прочетете ми на глас тези две стихотворения. Където е отбелязано.

— „Момичето пееше в църковния хор“. „В далечната синя спалня“. Някога ги знаех наизуст.

— Така ли? Изрецитирайте ми ги.

Започнах, ала веднага се обърках. Паметта отказваше да ми „напомни“ редовете. Светът, от който бях дошъл в болницата, не се нуждаеше от стихове. В живота ми имаше дни, и те не бяха малко, когато не можех да си спомня и не исках да си спомням никакви стихове. Радвах се така, сякаш се бях освободил от излишно бреме, което не ми трябваше в моята борба, в долните етажи на живота, в подземията на живота, в помийните му ями. Там стиховете само ми пречеха.

— Четете от книгата.

Прочетох и двете стихотворения и Нина Семьоновна се разплака.

— Разбирате ли, че момченцето е умряло, умряло е? Вървете, четете Блок.

С настървение четях и препрочитах Блок цяла нощ, по време на цялото дежурство. Освен „Момичето…“ и „Синята спалня“ в книгата бяха „Клетва с огън и мрак“, също и пламенните стихове, посветени на Волохова. Те събудиха в мен съвсем други сили. След три дни върнах книжката на Нина Семьоновна.

— Мислехте си, че ви давам Евангелието. Него също го имам. Ето… — тя извади от писалището си томче, което приличаше на Блок, но не беше мръсносиньо, а тъмнокафяво. — Четете апостол Павел. До Коринтяните… Ето това.

— Не съм набожен, Нина Семьоновна. Но, разбира се, много уважавам…

— Как? Вие, който сте преживели хиляда живота? Вие — възкръсналият?… Не сте набожен? Малко трагедии ли сте видели тук?

Лицето на Нина Семьоновна се сбръчка, потъмня, посивялата й коса се разпиля, изскочи изпод бялата лекарска шапчица.

— Ще четете книги… Списания.

— Списанието на Московската патриаршия ли?

— Не, не на Московската патриаршия, а онези…

Нина Семьоновна замахна с белия си ръкав, наподобяващ ангелско крило, и посочи нагоре… Накъде? Отвъд телената ограда на „зоната“ ли? Отвъд болницата? Отвъд оградата на селището за волнонаемни? Отвъд морето? Отвъд планините? Отвъд границата? Отвъд пределите на земята и небето?…

— Не — казах едва доловимо, изстивайки от вътрешното си опустошение. — Нима само религията е изход от човешките трагедии?

Фразите се въртяха в главата ми, причинявайки болка на мозъчните клетки. Мислех, че отдавна съм забравил подобни думи. И ето че думите се бяха появили отново — и, най-важното, те се подчиняваха на собствената ми воля. Това приличаше на чудо. Повторих още веднъж, сякаш четях нещо написано или напечатано в книга:

— Нима само религията е изход от човешките трагедии?

— Само тя, само тя. Вървете.

Излязох, пъхнал Евангелието в джоба си, мислейки си, кой знае защо, не за коринтяните, не за апостол Павел, не за чудото на човешката памет — това необяснимо чудо, което се беше случило, а за нещо съвсем друго. И като си представих това „друго“ разбрах, че отново съм се върнал в света на лагерите, възможността за „религиозен изход“ бе много случайна и прекалено неземна. Сложих Евангелието в джоба си, мислех само за едно: дали ще ми дадат вечеря.

Топлите пръсти на Олга Томасовна ме хванаха за лакътя. Тъмните й очи се смееха.

— Вървете, вървете — рече ми тя и ме подбутна към изхода. — Още не сте покръстен. На такива не даваме вечеря.

На другия ден върнах Евангелието на Нина Семьоновна и тя с рязко движение го мушна в писалището си.

— Практиката ви свършва утре. Дайте да подпиша картончето, книжката ви. И ето ви подарък — стетоскоп.

Бележки

[1] Според този член на бившите лагеристи се е забранявало да живеят в градове с население над 10 хиляди жители. — Б.пр. ↑