Варлам Шаламов
Огърлицата на княгиня Гагарина

Времето на следствието, прекарано в затвора, тече, без да оставя забележими, ярки следи в паметта. За всеки следствен затворът, срещите, които стават там, хората — не са най-важното. Основното, за което се хабят духовните и физически сили — това е борбата със следователя. Онова, което става в кабинетите в крилото за разпити, се запомня по-добре, отколкото затворническият живот. Нито една книга, прочетена в затвора, не остава в паметта — единствено затворите, в които някога се излежаваха целите присъди, са били университети, от които са излизали звездобройци, романисти, мемоаристи. Книгите, прочетени в следствения затвор, не оставаха в паметта. За Крист двубоят със следователя не беше най-важното. Той разбираше, че е обречен, че арестът означава присъда, заколение. И Крист бе спокоен. Беше запазил способността си да наблюдава, да действа въпреки приспивния ритъм на затворническия режим. Неведнъж се беше сблъсквал с пагубния човешки навик да се разправя най-важното за себе си, да се разкрива душата пред съседа — съседа по килия, по болнично легло, по купе във вагона. Тези тайни, пазени на дъното на хорските души, понякога зашеметяваха, бяха невероятни.

Съседът на Крист отдясно, механик от една волоколамска фабрика, в отговор на молбата да си припомни най-яркото събитие в своя живот, най-хубавото, което му се е случвало някога, каза, като целият сияеше от събудения спомен, че през 1933 година получил срещу купоните си двадесет кутии зеленчукови консерви и когато ги отворил вкъщи — консервите се оказали месни. Той се заключил в стаята си, за да не го видят съседите, и с брадва разсякъл кутиите до една — всичките били с месо, в нито една нямало зеленчуци. В затвора не се смеят на подобни спомени. Съседът на Крист отляво, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници Александър Георгиевич Андреев, сключи посребрените си вежди. Черните му очи заблестяха.

— Да, в живота ми има такъв ден — 12 март 1917 година. Бях осъден на вечна царска каторга. Съдбата се разпореди да посрещна двадесетгодишния юбилей на това събитие тук, в затвора, заедно с вас.

От отсрещния нар слезе висок, възпълен човек.

— Разрешете ми да се включа във вашата игра. Аз съм доктор Валерий Андреевич Миролюбов — той се усмихна слабо и жално.

— Седнете — рече Крист, като му направи място. Това беше много лесно — трябваше само да подгъне крака. Нямаше как по друг начин да се освободи малко пространство. Миролюбов веднага се качи на нара. Лекарят беше обут с домашни чехли. Крист учудено вдигна вежди.

— Не, не съм ги получил от вкъщи, но в Таганка, където лежах два месеца, не е толкова строго.

— Таганка нали е за криминални?

— Да, разбира се, че е за криминални — разсеяно потвърди доктор Миролюбов. — С вашето идване в килията — рече той, като вдигна поглед към Крист — животът се промени. Игрите станаха по-смислени. Не като онзи ужасен „жучок“, на който играеха всички. Дори чакаха с нетърпение да ги изведат до тоалетната, за да играят там на воля. Сигурно имате опит…

— Да, имам — каза Крист тъжно и твърдо.

Миролюбов надзърна в очите на Крист със своите изпъкнали, добри, късогледи очи.

— Очилата ми ги взеха криминалните. В Таганка.

В мозъка на Крист по навик се мяркаха въпроси, предположения, догадки… „Търси съвет. Не знае защо е арестуван. Впрочем…“

— А защо ви прехвърлиха тук от Таганка?

— Не знам. За два месеца не ме разпитаха нито веднъж. А в Таганка… Бяха ме извикали там като свидетел по обира на едно жилище. На един съсед му откраднаха палтото. Разпитаха ме и ми показаха заповед за арестуване… Истинска абракадабра. Вече трети месец — нито дума. И ме прехвърлиха в Бутирка.

— Е, какво пък — рече Крист. — Бъдете търпелив. Чакайте изненади. Абракадабрата не е чак толкова голяма. Организирана бърканица, както казваше критикът Иуда Гросман-Рошчин! Спомняте ли си за него? Беше съратник на Махно.

— Не, не го помня — каза докторът. Надеждата му, че Крист може да знае нещо, угасна — изчезна и блясъкът в очите му.

Художествените шарки на сценария на следствието бяха много, извънредно разнообразни. Крист знаеше това. Привличането към делото за обир на жилище — дори като свидетел — напомняше за прочутите „амалгами“^[1]. Във всеки случай таганските приключения на доктор Миролюбов бяха следствен камуфлаж, кой знае защо необходим на поетите от НКВД.

— Да поприказваме за нещо друго, Валерий Андреевич. За най-хубавия ден в живота ви. За най-светлото събитие.

— Да, чух за какво си говорите. Имам такова събитие, което преобърна целия ми живот. Само че всичко, което се случи с мен, не прилича нито на разказа на Александър Георгиевич — Миролюбов се наведе наляво към генералния секретар на дружеството на политическите каторжници, — нито на разказа на този другар — той се наведе надясно, към волоколамския механик… — През 1901 г. бях в първи курс, учех медицина в Московския университет. Бях млад. С възвишени чувства. Глупав. Недосетлив.

— На езика на апашите — „балък“ — подсказа му Крист.

— Не, не бях балък. След Таганка разбирам малко от техния жаргон. А вие откъде го знаете?

— Учих го по самоучител — рече Крист.

— Не, не бях балък, а един такъв… „гаудеамус“. Разбирате ли? Такива ми ти работи.

— Не се отклонявайте, не се отклонявайте, Валерий Андреевич — обади се волоколамският механик.

— Ей сега. Тук имаме толкова малко свободно време… Четях си аз вестници. В един — огромна обява. Княгиня Гагарина загубила брилянтовата си огърлица. Семейна скъпоценност. Който я намери, ще получи пет хиляди рубли. Прочетох вестника, смачках го и го хвърлих в едно кошче. Вървя и си мисля: де да можеше аз да намеря огърлицата. Половината от парите бих изпратил на майка си. С останалите бих пообиколил из чужбина. Бих си купил хубаво палто. И абонамент за Малий театър. Тогава Художествения още го нямаше. Вървя си по Никитския булевард. Дори не по булеварда, а по дъсчения тротоар — на едно място, щом стъпиш на дъската, непрекъснато изскачаше някакъв пирон. Слязох на платното, за да заобиколя, и гледам — в канавката… С една дума, намерих огърлицата. Поразмислих за бъдещото си щастие. Не продължих към университета, а се върнах при кошчето за боклук, извадих оттам вестника, разтворих го, прочетох адреса.

Звъня… Пак звъня. Идва лакеят. „Аз във връзка с огърлицата“. Излиза лично князът. Дотичва жена му. Тогава бях на двадесет години. Изпитанието беше голямо. За всичко, с което бях израснал, на което се бях научил… Трябваше да реша веднага — човек ли съм, или не съм. „Сега ще донеса парите — това бе гласът на княза. — Или може би предпочитате чек? Седнете.“ А княгинята — и тя тук, на две крачки от мен. Не седнах. Казах им — аз съм студент и донесох огърлицата не заради наградата. „Ах, такава ли била работата — рече князът. — Моля да ни извините. Заповядайте да закусим заедно.“ И жена му, Ирина Сергеевна, ме целуна.

— Пет хиляди — промълви като омагьосан волоколамският механик.

— Голямо изпитание — рече генералният секретар на дружеството на политическите каторжници. — За мен такова изпитание беше първата бомба, която хвърлих в Крим.

— Сетне станах чест гост в дома на княза, почти всеки ден ходех там. Влюбих се в жена му. Три лета подред пътувах заедно с тях в чужбина. Вече като лекар. Така и не се ожених. Останах си ерген заради тази огърлица… После — революцията. Гражданската война. По онова време се запознах отблизо с Путна, с Витовт Путна^[2]. Бях негов домашен лекар. Путна беше свестен човек, но, разбира се, не беше като княз Гагарин. Не му достигаше нещо… Пък и такава жена нямаше.

— Просто вие сте остарели с двадесет години, станали сте двадесет години по-възрастен от „гаудеамуса“.

— Възможно е…

— А къде е сега Путна?

— Военен аташе в Англия.

Александър Георгиевич, неговият съсед отляво, се усмихна.

— Мисля, че тайната на вашите беди, както обича да казва Мюсе, се крие именно в Путна, в целия този „комплекс“. А?

— Но как така?

— Това вече го знаят следователите. Гответе се за битка покрай Путна — вслушайте се в съвета на стареца.

— Ами че вие сте по-млад от мен.

— По-млад или не, просто в мен имаше по-малко „гаудеамус“ и повече бомби — усмихна се Андреев. — Да не спорим за това.

— А вашето мнение?

— Съгласен съм с Александър Георгиевич — каза Крист.

Миролюбов почервеня, но се овладя. Свадите в затвора избухват като пожар в суха гора. И Крист, и Андреев знаеха това. На Миролюбов му предстоеше да го научи.

Дойде денят, разпитът, след който Миролюбов два дни лежа по очи и не излизаше на разходка.

На третия ден Валерий Андреевич стана и се приближи към Крист, докосвайки с пръсти зачервените клепачи на сините си, зажаднели за сън очи. Приближи се и рече:

— Прав бяхте.

Прав беше Андреев, а не Крист, но в това се криеше тънкостта да си признаеш собствените грешки — тънкост, която и Крист, и Андреев почувстваха добре.

— Заради Путна ли?

— Заради него. Всичко това е много ужасно, прекалено ужасно. — И Валерий Андреевич се разплака. Две денонощия беше събирал сили и все пак не беше издържал. И Андреев, и Крист не обичаха плачещите мъже.

— Успокойте се.

През нощта Крист се събуди от развълнувания шепот на Миролюбов:

— Ще ви разкажа всичко. Аз загивам окончателно. Не знам какво да правя. Бях домашен лекар на Путна. И сега ме разпитват не за обира, а — дори е страшно да си го помисли човек — за подготвяно покушение срещу правителството.

— Валерий Андреевич — каза Крист, като прогонваше съня и се прозяваше. — В нашата килия не само вас ви обвиняват в това. Ей го къде лежи неграмотният Ленка от Тумския район на Московска област. Той развинтвал гайки от железопътната линия. За риболовни тежести, като злосторника на Чехов. Нали ви бива в литературата, във всичките тези „гаудеамуси“. Обвиняват го във вредителство и терор. И той е спокоен. А шкембелията до него е Воронков, главният готвач на кафе „Москва“, бившето „Пушкин“ на Страстной площад — ходили ли сте там? Бяха го боядисали в кафяво. Воронков искали да го прехвърлят в „Прага“, на Арбатския площад — директор там бил Филипов. Та в досието на Воронков следователят, без да му мигне окото, е написал — и всеки лист е подписан от Воронков! — че Филипов му е предлагал тристайно жилище, пътувания в чужбина за повишаване на квалификацията. Нали готварското изкуство е на изчезване… „Директорът на ресторант «Прага» Филипов ми предлагаше всичко това, ако се съглася да се прехвърля при него, а когато му отказах — той ми предложи да отровя правителството. И аз се съгласих.“ Вашият случай, Валерий Андреевич, също е от рубриката „техника на границата на фантастиката“.

— Какво сте седнали да ме успокоявате? Вие нищо не знаете. Бях заедно с Путна почти от началото на революцията. От гражданската война. Аз съм свой човек в дома му. Бях с него и в Приморието, и на юг. Само в Англия не ме пуснаха. Не ми дадоха виза.

— А Путна в Англия ли е?

— Вече ви казах — беше в Англия. Беше. Но сега е тук, при нас.

— Такава ли била работата?

— Преди три дни ме подложиха на два разпита. На първия ми предложиха да напиша всичко, което знам за терористичната дейност на Путна, за неговите разговори на тази тема. Кой го е посещавал. За какво са приказвали. Написах всичко. Най-подробно. Не съм чувал никакви разговори за тероризъм от никого от гостите… Сетне направиха почивка. Обяд. И мен ме нахраниха. С първо и второ. За второ — грах. При нас в Бутирка дават все леща, а там — грах. А след обяда ми дадоха да запаля цигара — аз по принцип не пуша, но в затвора започнах да свиквам. Отново седнаха да пишат. Следователят ми казва: „Вие, доктор Миролюбов, много предано защитавате Путна, вашия дългогодишен господар и приятел, стараете се да му помогнете. Това ви прави чест, доктор Миролюбов. Но Путна не ви отговаря със същото.“ — „Какво значи това?“ — „Ето какво. Вижте какво пише той. Прочетете го.“ И следователят ми подаде доста страници, изписани с почерка на Путна.

— Я виж ти…

— Да. Усетих, че косата ми побелява. В това свое заявление Путна пишеше: „Вярно е, че в жилището ми се подготвяше терористично покушение, плетеше се мрежа на заговор срещу членовете на правителството, срещу Сталин, Молотов. Във всички тези разговори най-активно участие взимаше Климент Ефремович Ворошилов.“ И последната фраза, която се отпечата в мозъка ми: „Всичко това може да потвърди домашният ми лекар доктор Миролюбов.“

Крист подсвирна. Смъртта се беше приближила прекалено много до Миролюбов.

— Какво да правя? Какво да правя? Какво да говоря? Почеркът на Путна не е фалшифициран. Познавам го много добре. И ръцете му не са треперели, както на принц Алексей след боя с камшик — спомняте ли си тези исторически процеси, този протокол от разпит от времето на цар Петър.

— Искрено ви завиждам — рече Крист, — че любовта към литературата при вас е над всичко. Впрочем това е любов към историята. След като имате душевни сили за аналогии, за сравнения, би трябвало да имате и за разумно разглеждане на вашия случай. Едно е ясно: Путна е арестуван.

— Да, той е тук.

— Или в Лубянка. Или в Лефортово. Но не и в Англия. Кажете ми честно, Валерий Андреевич — чували ли сте някакви неодобрителни разсъждения, дори в най-общ вид? — Крист засука въображаеми мустаци.

— Никога.

— Или „в мое присъствие — никога“. Трябва да познавате тези следствени тънкости.

— Не, никога. Путна беше съвсем предан другар. Военен. Възгруб.

— Сега още един въпрос. Психологически най-важният. Само че честно.

— Навсякъде отговарям еднакво.

— Е, не се сърдете, маркиз Поза.

— Май ми се подигравате…

— Не, не ви се подигравам. Кажете ми откровено — какво беше отношението на Путна към Ворошилов?

— Той го мразеше — на един дъх изрече Миролюбов.

— Ето че намерихме отговора, Валерий Андреевич. Тук няма хипноза, не се е намесил господин Орналдо, нямало е инжекции, медикаменти. Дори не са го заплашвали, не са го пускали на „конвейер“. Това е хладнокръвна сметка на един обречен. Последната битка на Путна. В тази игра вие сте пешка, Валерий Андреевич. Спомняте ли си как е в „Полтава“… „Загиваш — с тебе и честта, повел врага си към смъртта“^[3]

— „Повел приятел към смъртта“ — поправи го Миролюбов.

— Не „приятел“ — така сте го разбирали вие и такива като вас, Валерий Андреевич, мили мой „гаудеамус“. Тук сметката е направена повече за враговете, отколкото за приятелите. Повече врагове да завлечеш със себе си. Приятелите и без друго ще ги спипат.

— Но аз, аз какво да сторя?

— Искате ли един добър съвет, Валерий Андреевич?

— Добър или лош — все ми е тая. Не искам да умирам.

— Не, добър ще е. Говорете само истината. Ако Путна е пожелал да излъже — това си е негова работа. Вашето спасение е истината, единствено истината, голата истина.

— Винаги съм казвал само истината.

— И пред съда ли? Тук има много оттенъци. Например, лъжа в името на спасението. Или — в името на интересите на обществото и държавата. Класовите интереси на отделния човек и личният му морал, формалната и неформалната логика.

— Само истината!

— Още по-добре. Значи имате опит да говорите истината пред съда. Придържайте се към това.

— Не ми дадохте кой знае какъв съвет — разочаровано рече Миролюбов.

— Случаят ви никак не е лесен — каза Крист. — Да се надяваме, че „там“ много добре знаят кое колко струва.

Ако им потрябва вашата смърт — ще умрете. Не им ли потрябва — ще се спасите.

— Тъжни съвети.

— Други няма.

 

Крист срещна Миролюбов на парахода „Кулу“ — петият рейс през навигацията за 1937 година. По маршрута „Владивосток — Магадан“.

Домашният лекар на княз Гагарин и на Витовт Путна го поздрави студено — нали Крист бе станал свидетел на душевната му слабост, на един много опасен период от живота му и — поне така смяташе Миролюбов — с нищо не му беше помогнал в този труден, смъртно опасен момент.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Радвам се, че ви виждам жив — рече Крист. — Колко ви лепнаха?

— Пет години. Вие ми се подигравате. Та аз нямам никаква вина. И изведнъж — пет години лагер. Колима.

— Положението ви беше много опасно. Животът ви висеше на косъм. Щастието не ви е изневерило — каза Крист.

— Вървете по дяволите с такова щастие.

И Крист си помисли: Миролюбов е прав. Това е чисто руско щастие — да се радваш, че са осъдили невинния на пет години. А е можело да му лепнат десет, дори разстрел.

В Колима Крист и Миролюбов не се срещнаха. Колима е голяма. Но от подочутото, след като поразпита, Крист научи, че щастието на доктор Миролюбов не му бе изневерило през всичките пет години в лагера. Освободили го през войната, работил като лекар в една златна мина, остарял и починал през 1965 година.

Бележки

[1] Практика за осъждане на политически престъпници по членове за криминални престъпления. — Б.пр. ↑

[2] Витовт Путна (1893–1937) — военачалник от Червената армия, впоследствие репресиран. — Б.пр. ↑

[3] Тук и по-надолу стиховете са в превод на Ася Григорова — Б.пр. ↑