Варлам Шаламов
Мечките

Котето се измъкна изпод нара и едва успя да се шмугне обратно — геологът Филатов запокити по него един ботуш.

— Какво ти става? — рекох, като оставих настрана омазнения том „Монте Кристо“.

— Не обичам котките. Виж, това е друго — Филатов придърпа сивото кутре с гъста козина и го потупа по врата. — Истински овчарски пес. Дръж, Казбек, дръж — насъска го той срещу котето. Но кутрето имаше на носа си две пресни драскотини от ноктите му и ръмжеше, ала не помръдваше.

Животът на котето при нас беше черен. Петима мъже изкарваха на него скуката си — придошлата река бе забавила отпътуването ни. Южиков и Кочубей, двамата дърводелци, вече втора седмица играеха на „шестдесет и шест“ — залагаха заплатите, които им предстоеше да получат. Късметът спохождаше ту единия, ту другия. Неочаквано готвачът отвори вратата и извика:

— Мечки!

Всички се втурнахме навън.

И така, бяхме петима, имахме само една пушка — тя беше на геолога. Брадвите също не стигаха за всички, затова готвачът грабна острия като бръснач кухненски нож.

Мечките — мъжка и женска — вървяха по склона на хълма отвъд потока. Те разтърсваха, чупеха, изскубваха с корените младите лиственици, запокитваха ги в дерето. Бяха сами в тази майска тайга и хората успяха да ги приближат откъм подветрената страна на около двеста крачки. Мечокът беше кафяв, козината му преминаваше в ръждиво, беше два пъти по-голям от мечката, огромните му жълти старчески зъби се виждаха много добре.

Филатов — той беше най-добрият стрелец, седна и подпря цевта на ствола на една лиственица, съборена от ветровете — за по-сигурно. Леко помръдваше цевта, търсейки път за куршума сред започналите да пожълтяват листа на храстите.

— Стреляй — ръмжеше готвачът с пребледняло от хазарта на лова лице. — Стреляй!

Мечките чуха шумоленето. Реакцията им бе мигновена, като на футболисти по време на мач. Женската хукна нагоре по склона на хълма — отвъд билото. Старият мечок не побягна. Обърнал глава към опасността, озъбен, той бавно тръгна към клековия храсталак. Явно беше готов да се изправи срещу заплахата — той, мъжкарят, жертваше живота си, за да спаси своята другарка, излагаше се на смъртна опасност, прикривайки бягството й.

Филатов стреля. Той, както вече казах, беше добър стрелец — мечокът падна и се затъркаля по склона към дъното на клисурата — докато една лиственица, която той бе пречупил като на шега преди половин час, не спря тежкото му тяло. Женската отдавна беше изчезнала.

Всичко бе толкова огромно — небето, скалите, че мечокът изглеждаше като детска играчка. Беше умрял мигновено. Вързахме лапите му, прокарахме под тях една тояга и, като се олюлявахме под тежестта му, слязохме в дъното на клисурата, върху хлъзгавия, дебел два метра лед, който още не се беше стопил. Довлякохме звяра до входа на къщурката ни.

Двумесечното кутре, което през краткия си живот не беше виждало мечка, се навря под нара, обезумяло от страх. Котето направи друго. Бясно се нахвърли върху мечока, който ние петимата деряхме. Късаше парчета топло месо, гълташе съсиреците, танцуваше върху възлестите червени мускули на звяра…

Кожата излезе четири квадратни метра.

— Месцето ще да е двестатина кила — повтаряше на всеки от нас готвачът.

Плячката беше богата, но тъй като не можехме да я откараме оттук и да я продадем, веднага си я разделихме по равно. Котелките и тиганите на геолога Филатов денонощно бяха на огъня, докато най-сетне не го сви стомахът. След като се увериха, че мечешкото месо не е подходящо за изплащане на картоиграчески дългове, Южиков и Кочубей осолиха всеки своя дял в трапове, облицовани с камък, и всеки ден ходеха да го наглеждат. Готвачът скри своя дял неизвестно къде — знаеше някакъв специален начин на осоляване, но не го сподели с никого. А аз хранех котето и палето и тримата се справихме най-добре с месото. Спомените от успешния лов ни стигнаха за два дни. Едва на третия ден, надвечер, отново започнахме да се караме.