Варлам Шаламов
Домино

Санитарите ме смъкнаха от децимала. Силните им, студени ръце не ми позволяваха да се отпусна на пода.

— Колко? — подвикна лекарят и рязко потопи върха на писеца в неизливащата се мастилница.

— Четиридесет и осем.

Сложиха ме на носилката. Висок съм сто и осемдесет сантиметра, нормалното ми тегло е около осемдесет килограма. Костите ми тежат тридесет и две кила — четиридесет и два процента от общото тегло. В тази леденостудена вечер бях останал с шестнадесет килограма — точно един пуд — кожа, месо, вътрешности и мозък. Тогава не бях в състояние да го пресметна, но смътно разбирах, че точно това прави лекарят, който ме гледаше изпод вежди.

Той отключи едно от чекмеджетата на писалището си, издърпа го, внимателно извади оттам термометър и пак така внимателно го пъхна под лявата ми мишница. Един от санитарите веднага притисна лявата ми ръка към гърдите, а вторият стисна с две ръце китката на дясната ми ръка. Тези заучени, отработени движения ми станаха ясни по-късно — в цялата болница със сто легла имаше само един термометър. Това парче стъкло беше променило стойността си, значението си — пазеха го като нещо безценно. Разрешаваше се да се мери температурата само на тежко болните и на новопостъпилите. Температурата на оздравяващите се записваше „по пулс“ и чекмеджето се отключваше само в случай на съмнение.

Стенният часовник с махалото отмери десет минути, лекарят внимателно измъкна термометъра и ръцете на санитарите ме пуснаха.

— Тридесет и четири и три — каза лекарят. — В състояние ли си да отговаряш?

Дадох му да разбере с поглед — „мога“. Пазех си силите. Произнасях думите бавно и с мъка — беше нещо като превод от чужд език. Бях забравил всичко. Бях отвикнал да си спомням. Записването на историята на заболяването беше приключило и санитарите с лекота вдигнаха носилката, на която лежах по гръб.

— В шеста — каза лекарят, — по-близо до печката.

Сложиха ме на един одър до печката. Дюшеците бяха натъпкани с клонки от клек, игличките бяха изсъхнали и се бяха изронили, голите клонки заплашително се надигаха под мръсната раирана тъкан. Рехавото, износено сукнено одеяло с пришити сиви букви „крака“ в единия край, ме скри от целия свят. Мускулите на ръцете и краката ми, същински върви, ме боляха с тъпа болка, измръзналите пръсти ме боляха. Но умората беше по-силна от болката. Свих се на кълбо, обгърнах с ръце краката си, опрях в брадичката мръсните си колене, покрити с едрозърнеста, сякаш крокодилска кожа, и заспах.

Събудих се след много часове. Моите закуски, обеди и вечери бяха на пода до леглото. Протегнах ръка, хванах най-близката тенекиена паница и започнах да ям всичко подред, като от време на време отхапвах съвсем малки парченца от дажбата хляб, която също ми бяха оставили тук. Болните от съседните нарове гледаха как поглъщам храната. Не ме питаха кой съм и откъде съм, крокодилската ми кожа говореше сама за себе си. Дори нямаше да ме погледнат, но знаех от личен опит, че е невъзможно да не се гледа човек, който яде.

Изгълтах оставената храна. Топлина, възхитителната тежест в стомаха и отново сън — кратък, понеже един санитар дойде да ме води някъде. Наметнах се с единствения „всекидневен“ халат-палто — мръсен, изгорен от фасове, станал тежък от потта на стотици хора, — пъхнах стъпалата си в огромните чехли и като провлачих бавно крака, за да не ми паднат „обувките“, се помъкнах след санитаря към „процедурната“.

Същият онзи млад лекар стоеше до прозореца и гледаше навън през грапавото, мъхесто от скрежа стъкло. В ъгъла на перваза беше провесено едно парцалче, от него капка по капка се стичаше вода в подложената метална чиния. Ламаринената печка бучеше. Спрях, като се държах с две ръце за санитаря.

— Да продължим — каза лекарят.

— Студено ми е — отвърнах му тихо. Току-що изядената храна вече беше престанала да ме топли.

— Седнете до печката. Къде сте работили, когато сте били на свобода?

Разтеглих устните си и раздвижих челюсти — трябваше да се получи усмивка. Лекарят разбра и ми се усмихна в отговор.

— Казвам се Андрей Михайлович — рече той. — Няма от какво да ви лекувам.

Нещо ме сви под лъжичката.

— Да — повтори лекарят високо. — Няма от какво. Вие имате нужда от хранене и от миене. Трябва да лежите, да лежите и да ядете. Вярно, че дюшеците ни не са пухени. Вас още си ви бива — въртете се повече и няма да се появят рани от залежаване. Ще останете тук около два месеца. През това време ще дойде пролетта.

Лекарят се подсмихна. Зарадвах се, естествено — че как иначе! Цели два месеца! Но нямах сили да покажа радостта си. Държах се за столчето и мълчах. Лекарят пишеше нещо в историята на заболяването.

— Свободен сте.

Върнах се в стаята, спях и ядях. След седмица вече пристъпвах с подгъващи се крака из стаята, по коридора, в другите стаи. Търсех дъвчещи, преглъщащи хора — гледах ги в устата, понеже колкото повече си почивах, толкова повече ми се ядеше.

В болницата, както и в лагера, изобщо не даваха лъжици.

Всички бяхме свикнали да се оправяме без вилица и нож в затвора за подследствени. Отдавна бяхме научени да се храним „през ръба“, без лъжица — нито чорбата, нито кашата никога не се случваха толкова гъсти, че да ни потрябва лъжица. Пръстът, кората хляб и езикът обираха дъното на канчето и паницата независимо колко бяха дълбоки.

Ходех и търсех хора, които дъвчат. Това беше упорита, неотклонна потребност и Андрей Михайлович познаваше това чувство.

Една нощ санитарят ме събуди. Стаята беше изпълнена с обичайния нощен болничен шум — хриптене, хъркане, стонове, бълнуване, кашляне — всичко се беше смесило в своеобразна звукова симфония, ако от такива звуци може да се сътвори симфония. Но и със затворени очи да ме вкарат в такова място — ще позная, че това е лагерна болница.

На перваза на прозореца имаше лампа — ламаринена паничка с някакво масло — но не рибено! — и димящ фитил, направен от памук. Не изглеждаше да е много късно, нашата нощ започваше от „отбоя“, от девет вечерта, и ние заспивахме някак изведнъж, само малко да ни се постоплеха краката.

— Вика ви Андрей Михайлович — каза санитарят. — Козлето ще те заведе.

Болният, на когото викаха Козлето, стоеше пред мен.

Отидох до тенекиения умивалник, измих се и когато се върнах в стаята, изтрих лицето и ръцете си с калъфката на възглавницата. Огромната кърпа на ивици, направена от плата на стар дюшек, беше една за всичките тридесет души от стаята и ни се даваше само сутрин. Андрей Михайлович живееше в болницата, в една от крайните малки стаи, в които оставяха болните след операция. Почуках и влязох.

В края на масата имаше куп книги — книги, които толкова години не бях докосвал. Изглеждаха ми чужди, недружелюбни, излишни. До тях имаше чайник, две тенекиени канчета и паница, пълна с някаква каша…

— Искате ли да изиграем една игра на домино? — каза Андрей Михайлович, като ме разглеждаше дружелюбно.

— Ако имате време.

Мразя доминото. Това е най-глупавата, най-безсмислената, най-скучната игра. Дори лотото е по-интересно, да не говорим за картите — за която и да е игра на карти. Най-добре би било на шах или поне на шашки; хвърлих поглед към шкафа — дали няма там шахматна дъска, но нямаше. Ала не можех да обидя Андрей Михайлович с отказа си. Никога през живота си не бях играл на домино, но съм сигурен, че няма нужда човек да е особено голям мъдрец, за да овладее това изкуство.

Освен това на масата имаше две канчета с чай и паница с каша. И беше топло.

— Да пийнем чай — рече Андрей Михайлович. — Ето захар. Не се притеснявайте. Яжте кашата и говорете — каквото искате. Впрочем тези две неща не бива да се правят едновременно.

Изядох кашата, хляба, изпих три канчета чай със захар. Захар не бях виждал от няколко години. Стоплих се и Андрей Михайлович разбърка плочките на доминото.

Знаех, че играта започва този, на когото се е паднала двойната шестица — сложи я Андрей Михайлович. След това играчите се редуват да слагат подходящите плочки. Това беше цялата философия и аз смело подхванах играта, като непрекъснато се потях и хълцах от ситост.

Играехме на леглото на Андрей Михайлович и аз с удоволствие гледах ослепително бялата калъфка на възглавницата му, пълна с перушина. Беше физическа наслада да гледаш чистата възглавница, да виждаш как друг я мачка с ръка.

— Играта ни — рекох — е лишена от най-големия си чар — играчите трябва да удрят със замах плочките по масата.

— Ни най-малко не се шегувах. Именно тази страна на играта ми се струваше най-важна в доминото.

— Да се преместим на масата — любезно предложи Андрей Михайлович.

— Не, какво говорите, аз просто си припомням цялото богатство на тази игра.

Играта вървеше бавно — всеки разправяше своя живот. Андрей Михайлович, лекар, не беше работил „обща работа“ в забоите на мините и виждаше рудниците отразено — в човешките отпадъци, остатъци, в човешката смет, която мините изхвърляха в болницата и в моргата. Аз също бях човешка минна шлака.

— Ето, спечелихте — каза Андрей Михайлович. — Поздравявам ви, а ето и наградата — той извади от нощното си шкафче пластмасова табакера. — Отдавна ли не сте пушили?

Откъснах парче вестник и си свих една цигара с махорка. За махорката няма нищо по-хубаво от вестника. Печатарското мастило не само не разваля махорковия букет, а дори го подчертава. Запалих усукана хартийка от тлеещите в печката въглени, запалих с нея цигарата си и жадно запоглъщах сладникавия дим.

С тютюна бяхме много зле и отдавна би трябвало да престана да пуша — условията бяха много подходящи, — но никога не го направих. Беше страшно дори да си помисля, че мога по собствена воля да се лиша от единственото огромно арестантско удоволствие.

— Лека нощ — рече ми Андрей Михайлович, като се усмихна. — Бях се наканил да си лягам. Но така ми се прииска да изиграя една игра. Благодаря.

Излязох от стаята му в тъмния коридор — някой стоеше пред мен до стената. Познах силуета на Козлето.

— Какво има? Защо стърчиш тук?

— Да си дръпна. От цигарата. Не ти ли даде?

Досрамя ме заради лакомията ми, досрамя ме, че не бях помислил нито за Козлето, нито за когото и да било от стаята — можех да им занеса фаса, кора хляб, шепа каша.

А Козлето беше чакал няколко часа в тъмния коридор.

 

Минаха още няколко години, войната свърши, вместо нас в златните мини вече работеха власовците и аз се озовах в „малката зона“, в етапните бараки на Западното управление. Помещенията бяха огромни, с многоетажни нарове, побираха по петстотин, по шестстотин души. Оттук разпращаха хората по Западните мини.

Нощем зоната не спеше — пристигаха етапи и в „Червения кът“ на зоната, застлан с мръсните памучни одеяла на криминалните, всяка нощ имаше концерти. И то какви концерти! На най-известни певци и рецитатори — не само от агитбригадите, а и от по-висок ранг. Някакъв баритон от Харбин, който имитираше Лешченко и Вертински, имитиращият самия себе си Вадим Козин и много, много други пееха безкрай за апашите, изпълняваха най-добрия си репертоар. До мен лежеше лейтенантът от танковите войски Свечников, нежен младеж с розови бузи, осъден от военния трибунал за някакви служебни престъпления. Тук също беше подследствен: докато работел в мината, го хванали, че яде човешко месо от труповете в моргата — отрязвал парчета, „разбира се, не тлъсти“, както обясняваше съвсем спокойно.

В етапния затвор в „малката зона“ се появяваше фелдшер и преглеждаше „температурните“. Той не пожела дори да зърне циреите, покрили цялото ми тяло. Съседът ми Свечников, който познаваше фелдшера още от моргата на болницата, говореше с него като със стар познат. Неочаквано фелдшерът спомена Андрей Михайлович.

Примолих му се да му предаде една бележка — болницата, в която той работеше, беше на километър от „малката зона“.

Плановете ми се промениха. Сега трябваше да се задържа в зоната до отговора на Андрей Михайлович.

Нарядчикът вече ми беше хвърлил око и ме включваше в списъка на всяка заминаваща група. Но представителите, които приемаха хората, също толкова безусловно ме задраскваха. Подозираха, че тук нещо не е наред, а и видът ми беше достатъчно красноречив.

— Защо не искаш да заминеш?

— Болен съм. Искам да вляза в болница.

— Нямаш работа там. Утре ще изпращаме хора за строителството на пътища. Или искаш да правиш метли?

— Не искам на строителството. Не искам да правя метли.

Минаваше ден след ден, отпътуваше група след група. Нито от фелдшера, нито от Андрей Михайлович нямаше ни вест, ни кост.

В края на седмицата успях да попадна на медицински преглед амбулаторията, която се намираше на стотина метра от „малката зона“. В ръката си стисках нова бележка за Андрей Михайлович. Регистраторът на санитарната част я взе и обеща на другата сутрин да я предаде.

По време на прегледа попитах началника на санитарната част за Андрей Михайлович.

— Да, има такъв лекар-затворник. Няма защо да се виждате с него.

— Познавам го лично.

— Мнозина го познават.

Фелдшерът, на когото бях дал бележката в „малката зона“, също беше тук. „Къде е бележката?“ — попитах го тихо.

— Не съм виждал никаква бележка…

Ако до вдругиден не науча нищо за Андрей Михайлович — заминавам… Да строя пътища, на селскостопанска работа, в мините, по дяволите…

Вечерта на следващия ден, след проверката, ме извикаха при зъболекаря. Тръгнах, като си мислех, че има някаква грешка, но в коридора видях познатия къс черен кожух на Андрей Михайлович. Прегърнахме се.

След едно денонощие четирима болни ни изведоха от лагера по пътя към болницата. Двамата лежаха прегърнати на една шейна, а аз и още един вървяхме отзад. Андрей Михайлович не беше успял да ми каже диагнозата — не знаех от какво съм болен. Моите болести — дистрофия, пелагра, скорбут — още не бяха в достатъчно тежка форма, за да бъда лекуван в болница. Знаех, че лягам в хирургичното отделение. Андрей Михайлович работеше там, но какво заболяване можех да демонстрирам — нямах херния. Остеомиелитът на четири от пръстите на единия ми крак в резултата на премръзване беше мъчителен, но съвсем недостатъчен за хоспитализиране. Бях сигурен, че Андрей Михайлович ще съумее да ме предупреди, ще ме пресрещне някъде.

Конят наближи болницата, санитарите вкараха вътре „лежащите“, а ние — аз и новият ми другар — се съблякохме на една пейка и започнахме да се мием. За всеки имаше по един тас топла вода.

В „банята“ влезе възрастен лекар с бяла престилка и ни огледа над очилата си.

— Какво ти има? — попита той и докосна с пръст рамото на моя другар.

Онзи се обърна и изразително посочи огромната си херния.

Очаквах същия въпрос и вече бях решил да кажа, че ме боли коремът.

Но възрастният лекар ме погледна равнодушно и излезе.

— Кой беше този? — попитах.

— Николай Иванович, тукашният главен хирург. Завеждащ отделението.

Един санитар ни даде дрехи.

— Ти за къде си? — това беше за мен.

— Дявол знае! — вече ми беше олекнало на сърцето и не се страхувах.

— Добре де, кажи какво те боли?

— Коремът.

— Сигурно е апандисит — рече опитният санитар.

Видях Андрей Михайлович чак на другия ден. Беше предупредил главния хирург, че ме хоспитализира с „остър апандисит“. Същия ден вечерта Андрей Михайлович ми разказа тъжната си история.

Разболял се от туберкулоза. Рентгеновите снимки и лабораторните анализи били много лоши. Районната болница ходатайствала затворникът Андрей Михайлович да бъде изпратен „на континента“ за лечение. Той вече бил на парахода, когато някой доложил на началника на санитарния отдел Черпаков, че болестта на Андрей Михайлович е измислена, че няма такава — „туфта“, казано на лагерен жаргон.

— А може и никой да не се е обаждал — майор Черпаков беше достоен син на своя век на подозрения, недоверие и „бдителност“.

Майорът се разгневил, наредил да свалят Андрей Михайлович от парахода и да го пратят в най-затънтеното място — далеч от онова далечно управление, където се бяхме срещнали. И Андрей Михайлович вече беше минал тези хиляда километра по студа. Но се оказало, че в новото управление нямало нито един лекар, който да може да направи изкуствен пневмоторакс. На Андрей Михайлович вече на няколко пъти му били вкарвали въздух, но юначният майор нарекъл пневмоторакса лъжа и мошеничество.

Андрей Михайлович се чувствал все по-зле и по-зле и едва дишал, когато успели да измолят от Черпаков да го изпратят в Западното управление — най-близкото, където лекарите били в състояние да му направят пневмоторакс.

Сега Андрей Михайлович беше малко по-добре, на няколко пъти успешно му бяха вкарвали въздух в дроба и човекът беше започнал работа като ординатор в хирургичното отделение.

След като заякнах малко, започнах да работя при Андрей Михайлович като санитар. По негово настояване и препоръка заминах на курсове за фелдшери, изкарах ги, работих като фелдшер и се завърнах на „континента“. Именно на Андрей Михайлович дължа живота си. Самият той отдавна умря — туберкулозата и майор Черпаков си бяха свършили работата.

В болницата, където работехме заедно, живеехме задружно. Присъдите ни изтичаха през една и съща година и това като че ли свързваше съдбите ни, сближаваше ни.

Веднъж, когато привършиха с вечерното почистване, санитарите седнаха в ъгъла да играят на домино и започнаха да удрят плочките.

— Глупава игра — рече Андрей Михайлович, като сочеше с поглед санитарите и се мръщеше от тракането.

— Един-единствен път през живота си съм играл на домино — казах. — С вас, вие ми предложихте. Дори спечелих.

— Не е било нужно голямо умение — каза Андрей Михайлович. — Аз тогава също бях седнал за първи път. Исках да ви доставя удоволствие.