Борис Пастернак
Единствените дни

Отдавна помня тия дни

на зимното слънцестоене —

едни и същи, все едни,

макар изпълнени с промени.

 

Напираха един след друг

чак от самото си начало —

единствените сякаш тук,

когато времето е спряло.

 

Аз всичко спомням си под ред:

изпита, зимата тънее,

вън киша, капе, буци лед

и слънцето на тях се грее.

 

И влюбените като в сън

един към друг са устремени

и птичите къщурки вън

димят на слънце, запотени.

 

И сънните стрелки пълзят

едва-едва по циферблата,

от век по-дълъг е денят

и нямат, нямат край обятията.