Борис Пастернак
В болницата

Стояха като пред витрина —

почти завирен тротоар.

Носилката внесоха, мина

и скочи отпред санитар.

 

И бързата помощ, извила

край входове, сгради, тълпи,

сред хаос от автомобили

в пламтящата нощ се стопи.

 

Милиция, улици, хора

проблясваха в нощния мрак.

А фелдшерката от умора

заклюма в ръка с амоняк…

 

Плющеше вън дъжд и унило

шумеше самотен улук,

додето с реки от мастило

попълваха листа му тук.

 

Накрая бе сложен до входа,

бе пълно, не идеше сън —

повдигаше му се от йода

и духаше нейде отвън.

 

Прозорецът в своите квадрати

затворил бе късче простор.

В лица, коридори, халати

с тревога той впиваше взор.

 

Но в миг санитарката мярна,

от нейния вид жалостив

разбра — от ремонта навярно

не ще се измъкне той жив.

 

И хвърли пак поглед прощален

в прозореца с мръсен калкан,

той, сякаш от искра запален,

от нощния град бе огрян.

 

Там всичко пламтеше и горе

в зари бе небето, и с клон

напираше кленът да стори

на болния сетен поклон.

 

„О, как съвършени са, боже,

делата ти — рече си той, —

стените и смъртното ложе,

градът и лицата безброй.

 

Аз взех сънотворното скрито

и плача сега примирен.

О, господи, как през сълзите

да видя, че ти си пред мен.

 

Какво, че не пада лъч ярък

над мене, как сладко така

се чувствам — безценен подарък

в пламтящата твоя ръка.

 

Завършвайки в тия постели,

усещам те с гаснеща кръв.

Държиш ме ти като изделие

и скриваш ме — пръстен в калъф.“

 

1956