Борис Пастернак
Есенен лес

Лесът е есенно брадясал.

И дреме в тишина и здрач.

Не го е от зори огласял

ни звяр, ни бухал, ни кълвач.

 

По залез слънцето навлиза

на пръсти сред леса смълчан

и все оглежда се: наблизо

не са ли сложили капан.

 

Мочури, ровове, осини

и мъх, и туфи, и ели,

и зад овразите пустинни

в селцето се дерат петли.

 

Един пресипнал се обади,

но после пак за дълго спре,

като че пита се: така де,

защо все той ще се дере.

 

Но нейде, пустошта разбишкал,

изкукуригва нов съсед

и като страж от свойта вишка

се включва друг петел напет.

 

Гласът му глъхне като ехо.

И що петли един след друг

бодат жалони надалеко —

на изток, запад, север, юг.

 

Към синора, из гъсталака

лесът се втурва през глава,

за първи път съгледал сякаш

поля, простор и синева.