Борис Пастернак
Когато развихри се

Не езеро — огромно блюдо.

Зад него — облаци на път,

сурови, с блясъка на слюда,

подобно ледници искрят.

 

Със смяната на светлината

лесът променя колорит.

Ту цял гори, ту в мрачината

със сажди сякаш е покрит.

 

Щом облаците проредеят

и се покаже синева —

как празнично небето грее,

как буйства младата трева.

 

Утихва вятърът, разчистил

обляната от слънце вие.

Блестят окъпаните листи

подобно ярка стъклопис.

 

В прозорците на манастира

тъй в сънно бляскащи венци

навън, към вечността, се взират

царе, отшелници, светци.

 

Като че ли е храм просторът

и през прозореца му глас

с далечни отгласи от хора

понякога дочувам аз.

 

Природо, тайнствена вселена,

на твойта служба всеки ден,

усетил тръпка съкровена,

стоя от радост просълзен.