Борис Пастернак
Дроздове

Не се на гаричката мярка

в такова време жив човек.

Цвъртят унило овесарки

край пътя в обедния пек.

 

Бездънен, чист като желание

е селският простор пред нас.

Лесът лилав на заден план е,

над него — облак беловлас.

 

Дърветата търчат — с жребците

из пътя се надбягват пак.

Край коренищата изрити —

гнилаци, минзухари, сняг.

 

От тия валози, от тука

май дроздовете пият хлад,

когато сипят звънки клюки —

ту ситна жар, ту леден град.

 

Ей дълъг слог, а после кратък

и топъл душ, и изведнъж —

студен; това творят гърлата

излъскани с калаен дъжд.

 

Сред буците си имат къщи,

през щорите ще хвърлят взор,

шушукат все едно и също

и водят нескончаем спор.

 

Разтворени са всички стаи

и нямат тайни те от нас,

в дремлив часовник звън витае

и кука клон през четвърт час.

 

В бърлогата сред гъсти листи,

в гората сенчеста без страх

живеят те като артисти…

И пример взимам аз от тях.