Борис Пастернак
Отново пролет

Влакът замина. Черна — пръстта.

В тъмното пътя как ще намеря?

Неузнаваеми просто места,

нищо, че съм ги напуснал вчера.

Лязгането на чугун откънтя.

Миг — и гледай каква изненада!

Бъбрене, истинска женска свада.

Дявол знае каква стана тя!

 

Тия откъслеци дали не са

същите, слушани преди година?

Ах, значи снощи в свойта ровина

ручеят пак е напуснал леса.

Значи тъй както и в древността

с трясък ледът е взел да се пука.

Значи отново е чудото тука,

значи дошла е пак пролетта.

 

Значи е тя, значи е тя,

значи е дивната чародейка.

Ето ги — кърпа, плещи, телогрейка,

стан, зад напъпващите листа.

Ето, Снежанка там край оврага.

Значи за нея из местността

в унес безумен сред двата бряга

плещи немлъкващата уста.

 

Значи пред нея, заляла прегради,

тъне в дим водната бързина —

сякаш че лампата на водопада,

с шум окачена, струи светлина.

Трака със зъби сега от простуда

ледена струя и скача от

вир във вира и в друга посуда.

Реч пълноводна — бълнуващ живот.

 

1941