Борис Пастернак
Борове

В гората сред треви уханни,

сред лайкучка и цъфнал глог

подврели под главите длани,

мечтаем, взрени на възбог.

 

Сред сечището избуял е

такъв непроходим гъстак.

Споглеждаме се в миг и вяло

меним места и пози пак.

 

Безсмъртни сме, макар до време,

сред сонма борове и с тях

от болести и епидемии,

и от смъртта не ни е страх.

 

Багрило гъсто, синевата

накапва клони и листа

и скача — зайчета в тревата —

и цапа нашите палта.

 

Сред мравешкото шумолене

тук тънем в отдиха желан,

от сънотворно упоени —

дъх на лимон и на тамян.

 

И тъй неистово червени

са стволовете в свода син

и дълго тъй — с ръце подврени —

ще дремем в гъстия пелин.

 

И колко широта във взора,

как всичко бърза да замре

и през разтрозите в простора

привижда ми се пак море.

 

И по-високи от клонака

се сриват бурните вълни —

с градушка от скариди сякаш

ни шибат тия дълбини.

 

Зад кея вечерта ленива

раздухва залезната жар

и рибено масло разлива

сред дим, по-жълт от кехлибар.

 

Но мръква и луна наляна

погребва всякаква следа

под бялата магия — пяна

с магия черна от вода.

 

Вълните вдигат се и дишат

и на понтона в синкав дим

тълпят се хора край афиша

от тук почти неразличим.