Борис Пастернак
Балзак

Париж на златния телец,

с дъждец по-тих и от желание

за мъст. Във въздуха — прашец.

И гневно цъфнали платани.

 

И конски впряг и пляскащ бич

облива жегата с глазура

и — грах в решето — се дроби

в прозоречната амбразура.

 

Безгрижно бричките летят.

Текат нещата злободневни.

Чак до зори ли е денят?

И кестени, цъфтящи гневно.

 

Заложник техен и длъжник,

къде ли скри се? Ах, отново

той — както в книга алхимик —

из прашни улички се рови.

 

Като топола клепоух

в гъстака взрян е неспокойно

и, сякаш паяк, цял е слух,

оплел Париж в заупокойна.

 

С безсънни зъркели — в едно

въртят се като две вретена

и точат — нишка от коноп —

историята на вертепа.

 

Да се откупи сам от плен

при строгия лихвар — до края

ще трябва, цял изпепелен,

той нишката да размотае.

 

Защо на кредит взе Париж

с тълпите, с борсата проклета,

полята, селските мери,

и веселбите под небето.

 

За волност тъй лакеят млад,

за пенсия — чиновник хилав

бленуват… А ковашки млат —

юмрукът му пращи от сила.

 

Кога, кога, избърсал лоб,

и вечното кафе развеял,

ще огради това тегло

с евангелие от Матея.