Борис Пастернак
Спаское

Незапомнен септември се в Спаское рони.

Май ще трябва за вилата днес да платя?

Брадвен удар отекна сред голи корони

и с пастирското ехо се сля зад плета.

 

В треска бе през нощта местността мочурлива.

Щом се слънцето вдигна — и пак е на път.

Но цветчето сачмена роса не отпива.

По брезите отоци лилави личат.

 

Угнетен е лесът. И мечтае за дрямка

сред бърлоги в снега, непробудно дълбок.

Пък и днес между стволите, в траурна рамка,

паркът зее в колонки — голям некролог.

 

И брезакът дали излиня и в петна се

над воднистата сянка смали прореден?

Този — още роптае, и пак — над петнайсет,

и отново — къде да ги денем, къде?

 

Те са толкова, че да се буйства — не бива.

Като птици в лещак са и гъби — в овраг.

Кръгозора си с тях ти веднъж ли закрива

и мъглата им — чужда, веднъж ли побра.

 

Както смъртникът в жар се от тифа превръща,

чува плясък: балкона от смях разлюлял.

Днес към Спаское с малката дървена къща

гледа, халюцинирайки, същата жал.

 

1918