Борис Пастернак
Шекспир

Коларска пиаца и щръкнал навън

от Темза навъсен престъпнишки Тауър;

копита кънтят и простинал до звън

Уестминстър — зъл зъбер, загърнал се в траур.

 

И тесни сокаци: стени като хмел,

просмукали влага в гредите отдавна,

по-мрачни от Лондон и с мирис на ел,

осаждени, като походка неравни.

 

Спиралесто-сипкав се пипка снегът.

Затваряха вече, когато се люшна —

разхлабен каиш — и в просъница, гъст

запада, засипвайки сънната пустош.

 

Прозорче със слюдесто сини стъкла

в оловни квадрати. „Вън пак се разкашка.

А впрочем, а впрочем — да пийнем по чашка.

А впрочем — да седнем. Бръснарю, ела!“

 

И бръсне се с кикот, ще падне от смях;

на тоя бодряк, не запрял цяла вечер,

със стиснат чибук да цедиш без ищах

направо е смърт!

                        А не му е и вече

на Шекспир до смях. Ето виж и сонета,

написан нощес без задраскване, с жар

на масата, дето солена ренета

се гмурка, прегърната с клещест омар.

 

Сонетът му казва: — Признавам ви аз

способности, дарба; но, майстор и гений,

и оня ли знае, и оня — от час

на бурето насапунисан, — че власт

на мълния имам аз, т.е. под мене

са всички по каста, че огнена страст

аз паля, а вие — лули увонени.

 

Простете синовния мой скептицизъм,

баща сте, но сър, но милорд, тук е хан.

Какво правя тук? Вън кипящата сган —

а тук ваште птички! На воля излизам.

 

Четете на оня. Защо пък не, сър?

Що гилдии, партии има. Пет ярда —

и ей ви в билярдната — там ли не са

успехите, питам ви: първи в билярда?

 

— На него? Ти луд ли си? Вика: — Момче!

И маха с малагова вейка и смята:

гарафа и френско рагу… отегчен…

и хукнал, салфетката в призрака мята.