Борис Пастернак
На парахода

Тих утринник. Смрази лицата ни.

Трептяха трескави листа.

По-син и от пера на патица

над Кама изгрев заблестя.

 

Бюфетчикът с чинийки тракаше.

Лакей прозя се. А свещта

сред светлини изчезна — сякаш че

светулки бъкаха в нощта.

 

Те ниско виснеха сред пристана —

искриста нишка. Звънна три.

Лакеят бе зает с почистване

на бронза в смръзнал стеарин.

 

Мълва старинна, неизбистрена,

билинно-нощна от камъш, —

край Перм, сред бриз, забърза в бисера

от лампи Кама изведнъж.

 

Вода нагълтала, се давеше

и пак изплуваше звезда,

и трепетен език подаваше

в кандило — камската вода.

 

И дъх на кухня се долавяше,

на цинквайс лъхаше, на лак.

Подслушвал дълго, изоставаше

назад по Кама сънен мрак.

 

С бокал в ръка, присвито вперяхте

око, съзрели как расте

рой недомлъвки над вечерята,

но бяха ви досадни те.

 

Зовяхте вие събеседника

назад, към миналите дни —

последна капка от последните

да сте сред техните вълни.

 

Тих утринник. Смрази лицата ни.

Трептяха трескави листа.

По-син и от пера на патица

над Кама изгрев заблестя.

 

Зора. След кървавата баня тя,

след нефта, плъзнал на мига,

гаси навред в каюткомпанията

и лампите покрай брега.

 

1916