Борис Пастернак
Мелници

Гърмят огромни колела.

Струят и хрускат класовете.

Ридае дрезгав кучи лай

на друга някаква планета.

 

Селото, в плен сребрист, гори

с белтъка на сънливи хати.

И лае песът, и дори

с клепало бие о луната.

 

Спи долу, в ниското, вирът,

волове спят, примигват вишни

и кукурузите държат

кочани в пазвата — на скришно.

 

А там над всички естества,

налети като тежко мливо,

не грозна крепост е това,

а мелницата костелива.

 

Разплакан Харковски уезд,

русалки с леи ленив до кръста

и сиви свещи с трепет чест —

върби, къщя, звезди на гъсто.

 

Тъй устни шепнат; плетат тъй пръсти;

невнятни — въздъх; и китки — кости;

и кой узнал би и казал просто

какво било е околовръст тук?

 

Кои тъй храбри са, кои тъй смели са

блаженство тъпо да сменят с рискове,

щом тук и вятърните мелници

окочанели са на лунна изповед?

 

Те — с вятър сдобити, звездите — със зрак.

Той литна в тъмите, а няма го пак.

Но флот са и знаем — напук на света

те с въздух на заем живеят все тъй.

 

Плещите превили, с крилата над нас

кръжат на кокили — те, степни платна.

Кошове — шалвари; а върху гърба

кълчищници стари едва се крепят.

 

Когато кокошки и трици в едно са

сред врява до бога и стълбове прах

и капките падат — грошове в подноса,

и в синьо нощта е пред къщния праг,

 

и рокли настурции късат и буря,

балонно раздула платно-панталон,

се втурва и вижда тъй, сякаш прижуря,

с тополов снежец заслепен небосклон —

 

тогава пробуждат се мелниците смирени.

И мислите им смилащо се завъртват едва.

И те са огромни — като мисли на гении,

и несъразмерни — сякаш техни права.

 

Сега пред всички житейското жито е.

Всички помисли степни и всички слова,

от жегата измислени сред планините,

изсипват в кошовете им своя товар.

 

Видели ги, локомотивите точат се,

врязват се в кашата, към хълмите пак

и хлопат с пара по тъмите клокочещи,

и зейва пещта им — изкормен тумбак.

 

А редом паспалени викове изплезил е,

задавян от подковената чорба и потта,

и спира пътят, в прах до глезените,

къртичината си под тях.

 

И те, уморени от подаръка за валцовете —

безкрайните житни равнини, —

мелят на пространствата кариерите калциеви

и съдби, и сърца, и дни.

 

И мелят те, смилат царствата погълнати,

и бялват очища облаци прах,

и може би няма страна — напълно да е

за бездънните им мозъци добра.

 

Но те не се жалват, не пестят и силите си.

Тленни в старото, налени в бъдните времена,

неизвестни изгреви тях като силози

препълват ги с топлина.

 

1915 (1928)