Борис Пастернак
Щастие

Пороят вечерен изпит е

от парка. И има резон:

нас щастие ще ни връхлита

със стръв — като облачен сонм.

 

Навярно бурливото щастие

такова е по същество —

дърветата в транс шумолящи

в столистно — след дъжд — тържество.

 

Там сключен е мир. Като Каин

из покрайнините с печат

запрян е — забравен, окаян —

гърмът, от листата осмят.

 

От свода. С капчуци хълцукащ

и ясен — понеже без край,

без чет са горите: в очукано

решето решетата сбрал.

 

На плосък листак. В океана

от пъпки стопени. С възторг

от буйстващото обожание

на молещите за простор.

 

Лещакът мълчи неизтръскан.

И щиглец, не спрял да свисти,

зрънца тъй в кафеза си пръска

от страст, както злакът — звезди.