Борис Пастернак
След дъжда

Отвън — зад стъклата — гъмжи от листа

и не е небето прибрано от локвите.

Но край! А какво бе по тия места.

Сега е друг разговор вече. И толкова.

 

Отпърво внезапно бе — яростно, с яд

нахлу и дърветата бяха подгонени,

из двора изтъпкан: от сприя — под град

и пак — от сайванта насам, към балкона ни.

 

С дробове разтворени пий свежестта.

Това, че тополата с пукнати жили е —

градинският въздух, сифонно свистящ,

газиран е с нейните сетни усилия.

 

Стъклата балконски — бедра и плещи

на голи плувкини — от хлад изпотени са.

Премръзнала ягодка скрежно блести.

И с лед посолени са всички растения.

 

И ето че лъч в паяжина искри

и ляга в копривата, ала до време е

и скоро от въглена, в храстите скрит,

ще пламне дъгата и ще се възземе.