Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Вместо автобиография

В онази нощ Тя остана сама, не за първи път, за последния следващ, не можеше повече така, те й трябваха… разсипа в нощвите Нещото, улови слънчевото зайче в стъклото, изля аромата на пръските си, догони и присви в шепи нежно птиче перо, гребна стиска вода от стария чебър, запретна поли и ръкави… замеси, бавно… толкова бавно, че слънчевото зайче дълго виждаше топлината си в Нещото, разбираше, че го Смесват, но не разбираше защо, Нещото прилепваше звучни аромати, образи в прашинки, лъчи от тъмно, капчици вятър, вдишан преглътнат дъх, висящ на една верига зад гърба и и растеше… а Тя се уморяваше от големината му… колкото повече растеше толкова по-уморена се чувстваше… не й се искаше да Го дели, но ръцете й тръпнеха от тежестта и силата, с която виждишаше… огледа Го и почти равномерно постави пръсти в средата… слънчевото зайче писна, хукна босо едно към друго, за да се прегърне, искаше половинката си, а Тя Го раздели… знаеше защо… първо омеси Него, после Нея, заедно с всичко, което си бяха уловили, с което пораснаха, остави ги на слънце, за да си хванат кожици, да се втвърдят, а после… после ги търкулна в различни посоки… имаше само един начин Тя да се оцелее — в писъка от разкъсването на слънчевото зайче… отпусна се на одъра и заплака, тихо, беззвучно, ронеше се от тъга… Те щяха да се намерят някой ден, някога, някъде, когато и да е, утре или вчера Слънчевите щяха да се привлекат, въпреки реката в средата си, щяха да се слеят по брега й, тогава кожиците им ще паднат и ще останат голи и сурови, така, както Тя ги замеси, по Нещото си само, ще се познаят без да са се виждали, а Тя ще оцелява в искането им… но забрави да изчисти нощвите преди месенето, залепиха си и Болката от разстоянието между следите на длетото в родилният им дом… когато се научат да го топят ще са Себе си, няма да усещат Празнотата… чак тогава… Тя затвори очи… Те се търкаляха… някога, когато и да е, няма да са сами… поне за един бряг време.