Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Там

Знаеш ли как ме посрещна планината?… Ето така — беше валяло и капчиците по тревите искряха нетърпеливо, искащи да докоснат небето, а цялата поляна приличаше на жена бързаща да се допре до своя любим още мокра. Гледах върха и усещах, че тази земя е родила още една пролет и сега млякото и е тръгнало надолу по северните улеи — бели ивици малко останал топящ се сняг, там горе. Преди да дойда тук имах въпроси, имах спомени, имах отговори, но като гледах всичко това, разбрах, че въпроса и отговора и спомена и това, което става сега, всичко е едно и също нещо. И бях радостен — тази планина имаше свое Име и аз го знаех.

Помниш ли как ни посрещна делвата? Ето така — имаше път до нея, разбит, криволичещ. Сливите протягаха пръсти към нас, натежали от заченатите по влажно време плодове. Дивият орех, по мъжки напъпил цвят, разтвори пазва за нас, да го заухаем. Имаше толкова много стъпала надолу. А надолу ли бяха… Слизахме, изкачвайки се към дома. Рекичката влачеше влагата си с онзи цъфналовърбов аромат и дъхтящи го играехме на стиганка — аз теб, ти мен. О, да, преди да стъпим на това място делвенско имахме спомени, знаехме домовете си, притежавахме животите си. После, между високите стръкове зелена жилава трева, заболи поглед в полета на орлите, загубихме представа за себе си и бяхме Едно. Дъха ни остана потен по стъклата на скалите наоколо. И още е там. С името, което му дадохме.