Юлиан Тувим
Хобо

Знам един слон, голям като… слон!

Казва се Хобо Стотонски.

Всичко си има — като на слон.

Само че ум няма слонски.

Слон — от главата, та до петите,

от слонова кост са му даже зъбите!

Хоботът — прекрасен, ушите — огромни!

Едно няма слонско — че нищо не помни.

 

Поканил две гну и един кашалот

във пет на белот.

Пристигат, викат: „Хобо, привети!

А, няма го вкъщи. По-късно минете!“

Той си излязъл! Той ги забравил!

(У Крокодилови се отбил

на домашна вода от Нил. )

В какво положение ги е поставил!

 

Син има Хобо и дъщеричка —

възпитано слонче и мила слоничка,

и таткото страшно обича децата,

но всеки път им греши имената.

Синът се казва Бялото слонче,

татко му вика: „Синьо балонче!“,

а дъщеря му е просто Умба,

тръби баща й: „Хей, Тумба!… Лумба!“

Даже когато сам се представя,

своето собствено име забравя

и често казва Хобо Стотонски:

„Приятно ми е — Хохо Бонбонски!“

 

Жена му (сякаш шест жени има) —

той не й помни малкото име;

та един ден и идва до гуша:

„Върви на лекар! Да те преслуша.

Да ти постегне малко главата.“

И Хобо тръгва — към адвоката!

И при шивача си се отбива,

и всички пита къде отива.

„Рано от къщи тръгнах нарочно,

но съм забравил закъде точно…“

Лута се Хобо. Сварва го здрача.

Най-сетне спира сломен при ковача.

Той пък с подкова и чук го посреща.

И тука Хобо всичко се сеща!

Ковачът с ковашкия мех и с машите

наднича в устата, продухва ушите,

почуква го с чука и стол му посочва:

„Нищо ви няма. На нервна почва.

Ще ви направя компрес на челото

и ще ви вържа на възел хобота.“

Веднага с вода да го плисне побързва

и сръчно хобота на възел завързва.

Хобо изплашен лети у дома си.

„Кой те е вързал?! Не си с ума си!“

А Хобо мънка: „Аз го направих…

да не забравя…“

— „Кое?“ — „Забравих.“