Салах Стетие
О, Натали, излязла от шума на свойта роба…

О, Натали, излязла от шума на свойта роба

и миг с дърветата, затулили града, о, Натали,

и здрачът, влюбен в камъка и кой ли камък

заруменил е белите страни на Натали?

 

И тази тук вода. И пръстите ти кършещи самите пръсти,

това разкъсване, доверие, коприна,

и тази тук вода, гърдите ти по-лесно да докоснем,

вода, в ръцете ни, които искат да умрат, о, Натали.

 

И нашите усти в устата, в моята уста,

и прелестните зъби в нашата уста,

с премалата, с умората да си уста,

преди да се стопиш — уста, не зъби.