Клод Роа
Толкова

Аз толкова я гледах милвах и обайвах

и толкова високо виках името й в тишината

на вятъра го шепнех на съня го доверявах

тъй мисълта ми кацаше и кацаше по нея

подобно чайка върху мачтите на кораб

че даже ако пътя ни по който бавно крачим

е бил и пак ще бъде само милване на времето

способно да забрави че били сме двама пред очите му

аз пак ще му благодаря за чудото да бъда тук

и че макар и разделени сянката й на стената

усеща смаяна как мойта сянка мъчи се да я докосне