Пол Фор
Любов в Люксембургската градина

Догаря пурпурният ден над Люксембургската градина и цъфналите портокали ухаят в трепкащия здрач. Манон, на моята ръка, унесена в мечти, застина; не трепва нищо — ни дървета, ни облак лек, ни минувач.

И няма тук разкрехнат цвят — сърце, от кървав зной обляно, което да не бие тежко, за да заглъхне най-подир. Безброй посърнали сърца от жегата; и днес отрано глави са розите склонили дори под лекия зефир.

И струва ти се, този свят една-единствена душа е. Прахта — и тя дори ухае под дъхавия небосклон. Един огромен водоскок се мята, плиска и сияе и върху своя собствен образ той рухва с чист напевен стон.

Тук всичко мре и всичко пак за песенен живот се ражда, ухаещо и разпиляно с нюанси хиляди звучи и както се топи плодът в уста, пресъхнала от жажда, тъй кадифените дървета се стапят в моите очи.

Замлъква водоскокът в миг, сега росата вече пее край статуите, замечтани сред злака долу, и нощта отново — чувстваш го, нали? — като на седмото небе е от цъфналите портокали и свойта топла голота.