Анри дьо Рение
Разходка

Часът за теб удари; тръгни си. Преди мен.

Сама — сред тишина, сама сред самотата,

денят е само твой, не страдай ти самата,

за сянката, където те чакам примирен.

 

Върви сама. А аз — оставам, цял в позлата,

от младостта далече, от злака й зелен,

от светлата усмивка на пролетния ден,

от пролетния зрак в усмивката позната.

 

Огромен кичест дъб — животът ми това е,

съмнения и скръб и днес ще приласкае,

когато пак се върна да страдам до зори,

 

щастлив, че вятърът през голите разтрози

ще вейне милостиво и пак ще ни дари —

на мене само дъх, на теб самите рози.