Емил Верхарн
Измъкнах се от гъсталака на съня…

Измъкнах се от гъсталака на съня

и жал ми беше тук да те забравя,

под клоните, сред сенките на сънната дъбрава,

а аз самият вън на слънце да се настаня.

 

Градината с пламтящи макове и ружи бе осята

и аз вървях, отвътре зазвънтял

от стихове, изляни от сребро и от кристал

в трептящия покой на светлината.

 

И изведнъж към теб се втурнах аз

с такъв голям възторг, почти в екстаз,

че стори ми се, моята душа щастлива иска

и теб да те зарадва с тая красота тъй близка,

да те събуди и изтръгне с весел звън

от здрачния шубрак на твоя сън.

 

И ето у дома съм пак, отново тъна

сред здрач и тишина блажено-сънна

и моите целувки — искрени, разискрени — звънят —

камбанен ек — сред топлите поля на твойта плът.