Жорж Роденбах
Женските очи

Очи от Средиземно море, очи от пяна —

от пяната на дните, с горещ лазур обляна,

очи — във вас духът ни се връща в младостта.

Какви морета плискат зад синята черта,

о, острови-близнаци сред водните пустини,

какъв ли залив скрит е в зениците ви сини?

 

Безкраят се отдръпва, люлян като на длан.

И пак духът на път е, от ветрите терзан,

разпален от очите на толкова красиви

жени… Но колко често и ураганът с диви

конвулсии връхлита и го захвърля в плен

на айсбергите мъртви сред севера студен:

и лед, и снежни вихри, и мрачини мъгливи;

или пък на самия екватор, разкален

от пламъци надменни и огнени корали,

реки от гъста лава, простора разорали.

Как подло дебне само лазурният капан!

 

Духът в подмолна схватка се чувства подигран,

напуска своя кораб с платната лекокрили

и мрежите, в които звезди до днес ловил е,

сече самите мачти и целия товар

той в бездната изхвърля от своя кораб стар.

 

В една прекрасна вечер — тук свършва младостта ни! —

той в пристана навлиза; узрял е, ще престане

в лазура на очите да плава, да хвърчи…

 

Ах, тази стръв да плаваш в красивите очи!