Жерар дьо Нервал
Остави ме

Не, остави ме, моля те, не бива,

напразно ти — тъй млада и красива —

се мъчиш да съгрееш мойта гръд:

не виждаш ли, че старото ми чело

е бледо и, тъгата предпочело,

щастливи дни не ще го разведрят.

 

Когато с вихри зимата засвири

и по полета голи и баири

с дъха си зъл цветята вледени,

кой върнал би тогава на листата

уханията знойни, красотата,

изчезнали с отлитналите дни?

 

Ох, ако бях те срещнал аз по-рано,

когато моето сърце пияно

туптеше за живот и нежна страст,

как радостно, с каква душа безгрешна

щях твоята усмивка да посрещна

и щях от твоя чар да пия аз.

 

Но днес — о, твоят взор сияен! Днес не…

Тъй в миг звездата пътеводна блесне

в очите на моряците в беда,

връз чийто кораб бурята връхлита

и още миг — черупката разбита

ще хлътне в завилнялата вода.

 

Не, остави ме, моля те, не бива,

напразно ти — тъй млада и красива —

се мъчиш да съгрееш мойта гръд:

не виждаш ли как, мъки предпочело,

от скърби потъмняло, мойто чело

надеждите не ще го разведрят.