Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le lac, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Антология на френската любовна лирика

Подбор и превод от френски: Кирил Кадийски

Издателство „Нов Златорог“, 2004

ISBN: 9544921923

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: NomaD)

Към нови хоризонти за кой ли път поели

сами в нощта бездънна, навеки в неин плен,

сред океана вечен на времето не ще ли

                                свалим платна поне за ден?

 

О, Езеро! Как бавно годината отлита;

жадувахме да зърнем как твойта шир блести,

но — гледай сам пристигам, да седна на гранита,

                                където виждаше я ти.

 

Ти все така ревеше под канарата дива,

разбиваше се с ярост в скалите. Все така

и вятърът се хвърля и с пяна той покрива

                                божествените й крака.

 

Бе привечер — спомни си! И плавахме в покоя;

и плясък от веслата, ритмичен като хор,

ехтеше под небето, все по-далеч — над твоя

                                спокоен, огласен простор.

 

Внезапно в тъмнината дочухме глас небесен,

брегът пленен отвърна — и той с неземен глас;

смириха се вълните и тая скъпа песен

                                започна да вали над нас:

 

„О, време, спри летежа на миговете сладки,

                                на нас сега ги подчини

и дай ни ти да вкусим от прелестите кратки

на най-прекрасните ни дни!

 

Един ли тук нещастник на тебе днес се моли;

                                лети, за всички тях лети,

та с дните да изчезнат и злите им неволи;

                                щастливите отбягвай ти.

 

Но аз напразно моля за още два-три мига,

                                опитай, времето задръж;

и аз с нощта говоря: «Почакай, нощ!» Но стига —

                                зората блясва изведнъж.

 

Да любим, все да любим! Да изцедим наслада

                                от всеки мимолетен час!

Човекът няма пристан, ни времето — преграда,

                                тече и ни влече и нас!“

 

Защо, ревниво време, и дните на забрава,

когато ни обливат любовните вълни,

светкавично прелитат край нас — тъй както става

                                и с нашите злощастни дни?

 

Нима не ще оставим следи, макар и слаби?

Как! Всичко ли изчезва? Във времето? Защо?

Нима то само дава, нима то само граби

                                и нищичко не връща то?

 

Небитие и вечност, и минало, и бездни,

какво ли става с дните, погълнати от вас?

Кажете: кой ще върне и миговете звездни

                                и нашия велик екстаз?

 

О, езеро! И щерни! И дебри с мрак огромен!

От времето щадени, във вечни младини,

нощта ни съхранете; дори най-малък спомен,

                                природо дивна, съхрани.

 

Пази го ти в покоя, пази го в свойте бури,

о, езеро прекрасно, в засмения простор

и в мрачните гранити, и в черните си мури,

                                надвесени над твоя взор!

 

Пази го ти във всяка въздишка на зефира,

в шума си неспокоен, летящ от бряг на бряг,

в звездата среброчела, не спряла да полира

                                вълните с нежния си зрак!

 

И вятърът застенал, и маранята лека,

тръстиката, която посърнала расте,

и всичко, дето диша и гледа, слуша — нека

                                шепти: „Обичаха се те!“

Край