Марселин Деборд-Валмор
Разделените

Не ми пиши! Скърбя. Ах, нека да угасна,

без тебе мойта пролет е любов без буйна страст;

простирам аз ръце, но сепвам се злощастна…

Душата ми е гробница — не чукай в късен час.

                                Не ми пиши!

 

Не ми пиши! Смъртта да чакаме — до края.

Не Бог — попитай себе си тъй любил ли е друг.

Да чуя твоя глас, е все едно от рая

да чуя глас „Обичам те!“ — а аз да гасна тук.

                                Не ми пиши!

 

Не ми пиши! Мълчи! От спомена се плаша,

недей, гласа ти в спомена е жив, ненакърнен.

Аз жадна съм, но ти не ми поднасяй чаша,

писмото пак лицето ти ще възкреси пред мен.

                                Не ми пиши!

 

Не ми пиши! О, не — три думи… Ще загина,

ах, те пламтят в усмивката на скъпото лице,

с гласа ти те ехтят в душата ми пустинна,

с целувка отпечатваш ги на моето сърце…

                                Не ми пиши!