Шарл-Юбер Милвоа
Листопад

Сред оголелите гори

с килим от шума под краката

бе пусто, глухо; в тишината

мълчеше славеят дори.

Болник, дочакал свойта есен

в зорите на живота млад,

дошъл бе, в тиха скръб унесен,

да се сбогува с тоя свят:

„О, сбогом лес… и аз ще падна;

над мойта участ заридай —

листата по земята хладна

предричат близкия ми край.

Оракул зъл, под тия клони

ти каза ми: — Над теб лесът

пак сълзи-листи ще зарони,

но вече за последен път.

Дори и кипарисът вечен

над теб — завинаги обречен —

жалейно вейки сам склони:

ще свехне твойта младост клета

преди по хълми и полета

да паднат първите слани.

Умирам… Твоят полъх леден

докосна ме и мен дори.

Изтля животът ненагледен,

стопи се като сън в зори.

 

Ридай, ридай, друг изход няма,

затрупай всичко покрай мен

и скрий пътеките от мама

към моя гроб усамотен.

Но ако видиш мойта мила

по залез, скръбен взор склонила,

да дойде тук, над мен да бди,

срещни я, лес, и с реч унила

и мойта сянка събуди!“

Тъй каза… Тръгна. И изчезна.

И — сетен лист — в бездънна бездна

слетя и сетният му ден.

Под кичест дъб и днес белее

на гроба камъкът студен.

Но милата му днес къде е?

Днес само някакъв пастир,

зората щом заруменее,

смущава неговия мир.