Луиз Лабе
Венеро светла, скитнице в простора…

Венеро светла, скитнице в простора,

чуй моя глас; ще пее, ще трепти —

дордето горе твоят лик блести —

от грижите и тежката умора.

 

Очите си за миг не ще притворя,

ще плача, взряна в твоите черти.

Възглавницата мокра виждаш ти,

ревниво скривана от всички хора.

 

Душите уморят ли се, тогава

сънят със сладък отдих ги дарява.

Под слънцето търпя до вечерта

 

и щом почувствам се съвсем разбита

и легна си и сън не ме връхлита,

да се изплача — кратка е нощта.