Жофре Рюдел
Когато ручей край герана…

Когато ручей край герана,

от слънце пролетно огрян,

запее, цял в лъчии пяна,

и почне славеят в захлас

отново да извива глас

сред цъфналия шипков храст —

аз бързам песен да подхвана.

 

Любов далечна, в плен на бляна,

зове и мами моя блян;

душата ми, в сълзи обляна,

не ще намери лесно лек,

освен пред тях след път нелек

да падна на килима мек

на разцъфтялата поляна.

 

О, мойта дама възжелана —

и от еврейка в Ханаан,

и от красавиците в стана

на сарацински главатар

по-хубава е; този чар

за мене е неземен дар,

по-сладък от небесна манна.

 

В душата ми, от блян люляна,

със своя плам необуздан

желанието не престана,

макар да не личи отвън,

като забит в петата трън

да ме измъчва и насън…

И няма цяр за мойта рана.

 

Не страст на пергамент изляна —

да пея страстно съм призван;

кансоната е обещана

на Филиол и Уго Бри

и ще се чува тя в Бери,

и там, в Бретания дори,

тъй както в моята Гайана.